Джеси и адмиралът постояха известно време, заслушани във воя на сирените и загледани в подскачащите пламъци в далечината.
— Като се върнем във Вашингтон — заговори пръв Сандекър, — ако мога да ти помогна с нещо…
— Много сте мил, адмирале, но все ще се оправя някак. — След кратка пауза попита: — Мислите ли, че тялото на Реймънд може да бъде намерено и пренесено в Америка, за да го погреба?
— Сигурен съм, че след всичко, което ти направи, Кастро ще удовлетвори молбата ти.
— Странно е, че бяхме въвлечени във всичко това заради съкровището.
— Ла Дорада ли имаш предвид?
Погледът на Джеси беше паднал върху една група хора, които вървяха към тях, но не показа никакви признаци, че ги вижда.
— От петстотин години тя примамва хората да я търсят и повечето от тях са се погубвали от страстта си да я притежават. Глупаво е… много е глупаво да жертваш живота си заради една статуя.
— Тя все още се счита за най-голямото съкровище в света.
Джеси уморено затвори очи.
— Слава богу, че е скрита. Кой знае още колко хора ще убиват заради нея.
— Дърк никога не би се покатерил върху нечии кости за пари — отбеляза Сандекър. — Познавам го много добре. Той тръгна заради самото приключение и предизвикателството да разгадае една мистерия, а не за собствена облага.
Джеси не каза нищо. Отвори очи и едва тогава забеляза приближаващата се група. Не виждаше ясно лицата. Единият от тях изглеждаше висок през жълтеникавата мъгла от дима. Другите бяха по-дребни на ръст. Всички пееха, но тя не долавяше мелодията.
Джордино се върна с малка дъска, върху която димяха три чаши. Той спря и се вгледа продължително в групата, която си проправяше път между развалините пред катедралата.
Фигурата в средата съвсем не беше над два метра висока, мъжът просто бе качил на раменете си малко момченце. То имаше изплашен вид и здраво бе обгърнало с ръце челото на мъжа, закривайки част от лицето му. В едната си мускулеста прегръдка мъжът носеше малко момиче, а с другата водеше още едно момиченце на не повече от пет години. Непосредствено зад тях в редица вървяха десетина-единайсет деца, които пригласяха неуверено на английски. До тях подтичваха кучета и лаеха в акомпанимент.
Сандекър погледна озадачен Джордино. Едрогърдият италианец измига влагата от очите си, сълзящи от дима, и с недоумяващ израз се вгледа в странната и патетична гледка.
Мъжът приличаше на изтощен до крайност призрак. Куцаше, дрехите му висяха на парцали, очите му бяха хлътнали, измършавялото му лице беше нашарено с кръв. Той обаче беше вирнал брадичка и пееше с ехтящ глас, а децата повтаряха след него.
— Трябва да се връщам на работа — каза Джеси и едва-едва се надигна, за да стане. — Ония деца вътре имат нужда от помощ.
Групата беше вече близо и Джордино чу ясно песента, която пееха.
Аз съм смел, безстрашен янки…
Челюстта на Джордино увисна, очите му щяха да изскочат от изненада. Той изхвърли напред едната си ръка и засочи като онемял към групата. После хвърли през рамо дъсчицата с чашите и се втурна като луд надолу по стълбите на катедралата.
— Това е той! — изкрещя Джордино с пълно гърло.
Един жив племенник на чичо Сам.
Роден на четвърти юли.
— Какво? Какво каза? — извика след него Сандекър.
Джеси мигом скочи на крака и без да обръща внимание на смазващата я умора, се затича след Джордино.
— Той се върна! — викна тя.
Тогава и Сандекър хукна надолу по стълбите.
Децата спряха насред песента и се скупчиха около мъжа, изплашени от внезапната поява на тримата души, които викаха и тичаха към тях. Кучетата застанаха в редица пред краката на мъжа и залаяха с всичка сила.
Джордино спря безмълвен на половин метър от групата — не знаеше какво по-смислено нещо да каже. Усмихна се и лицето му засия от задоволство и облекчение. Най-накрая езикът му се отвърза.
— Добре си се завърнал при живите, Лазаре!
Пит се захили дяволито.
— Здрасти, приятел! Да се намира в джоба ти шишенце със сухо мартини?
78.
Шест часа по-късно Пит спеше като пън в една празна ниша в катедралата. Беше отказал да ходи където и да било, докато за децата не се положат грижи и кучетата не бъдат нахранени. После настоя Джеси също да си почине малко.