Сега двамата лежаха на около метър разстояние един от друг върху две одеяла, проснати на твърдия под от керамични плочки. Преданият Джордино седеше пред нишата на един плетен стол и пазеше никой да не нарушава съня им; от време на време пропъждаше по-надалеч някои групи деца, които се заиграваха наоколо и вдигаха шум.
Той замръзна на място, когато видя Сандекър да се приближава, следван по петите от няколко униформени кубинци.
Сред тях беше и Айра Хейгън. Стори му се по-стар и по-уморен от последния път, когато го видя, а това беше само преди двайсет часа. Джордино веднага позна мъжа, който вървеше до Хейгън непосредствено зад гърба на адмирала и стана от стола. Сандекър кимна към спящите и каза тихо:
— Събуди ги.
Джеси се размърда в дълбокия си сън и изстена. Джордино трябваше да я разтърси няколко пъти за рамото, за да не заспи отново. Все още сънена и изморена до смърт, тя се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да прочисти замъгленото си съзнание.
Пит се събуди почти веднага и съзнанието му заработи като будилник. Той се обърна, подпря се на лакти и накрая седна, зоркият му поглед обхвана набързо мъжете, застанали в полукръг около него.
— Дърк — заговори Сандекър, — това е президентът Фидел Кастро. Тръгнал е на обиколка из болниците и аз му казах, че ти и Джеси сте тук. Той пожела да говори с вас.
Преди Пит да каже нещо, Кастро пристъпи напред, хвана го за ръката и с изненадваща сила го издърпа да стане. Магнетичните кафяви очи се срещнаха с пронизващите млечнозелени. Кастро беше облечен със спретната колосана масленозелена бойна униформа с отличителните знаци на главнокомандващ, докато Пит все още беше с парцаливите си и мръсни дрехи, с които дойде в катедралата.
— Значи това е мъжът, който направи за смях моите хора от охраната и спаси града — каза Кастро на испански.
Джеси преведе и Пит махна с ръка в знак на отрицание.
— Аз просто бях един от по̀ късметлиите мъже, които оцеляха. Най-малко двайсет човека загинаха в опит да предотвратят трагедията.
— Но ако корабите бяха взривени, докато са стояли на док, сега почти цяла Хавана щеше да представлява изравнена със земята пустош. Щеше да се превърне в гроб както за мен, така и за половин милион души. Куба ви е признателна и иска да ви направи Герой на революцията.
— Само това ми липсваше — измърмори Пит.
Джеси му хвърли пренебрежителен поглед и не преведе думите му.
— Какво каза той? — попита Кастро.
Джеси прочисти гърлото си.
— Ами… каза, че това било голяма чест за него.
След това Кастро помоли учтиво Пит да опише как е станало превземането на корабите.
— Разкажете ми какво видяхте. Всичко, което ви е известно, от самото начало — допълни той.
— От момента, в който напуснахме швейцарското посолство ли? — попита Пит с присвити от лукавство очи.
— Откъдето искате — отвърна Кастро, забелязвайки погледа му.
Докато Пит разказваше за отчаяната битка на доковете и за усилията да бъдат изтеглени „Ейми Бигълоу“ и „Озеро Зайсан“ от пристанището, Кастро го прекъсваше с водопад от въпроси. Любопитството на кубинския лидер беше ненаситно. Разказът на Пит продължи почти толкова дълго, колкото действителните събития.
Пит излагаше фактите възможно най-точно и безстрастно, съзнавайки, че никога няма да успее да изрази с думи огромната заслуга на невероятно смелите мъже, които дадоха живота си за народа на друга държава. Разказа за великолепните задържащи действия на Кларк срещу надделяващата по численост военна част, затова как Мани и Моу и хората им са проникнали във вътрешността на корабите, за да ги превземат и отдалечат от пристанищния район, знаейки, че всеки момент ще бъдат взривени и пръснати на парчета. Описа как Джак и екипажът му взели на буксир двата кораба, но не успели навреме да излязат в открито море. Допълни, че много искал и те да са тук сега и лично да разкажат преживелиците си, дори се почуди как точно биха го представили с думи. След това се усмихна в себе си при мисълта, че Джак положително щеше да ругае с цветисти определения през цялото време.
Най-накрая Пит описа как една огромна приливна вълна го изхвърлила навътре в града, как изпаднал в безсъзнание и когато се свестил, осъзнал, че виси надолу с главата от една табела над бижутерски магазин. После тръгнал през разрушенията и по едно време чул детски плач — малко момиченце и братчето му били затрупани под развалините на срутена жилищна сграда и той ги извадил. Оттам нататък започнал да привлича деца като магнит. Работниците по спасителните работи увеличавали „колекцията“ му от деца. След като не намерили други оцелели деца, един полицай го насочил към детската болница и центъра за раздаване на помощи, където се натъкнал на приятелите си.