— Кои места от статуята е изсякъл? — попита Джеси.
— Според думите на Хилда извадил рубиненото сърце. После, след като тайно го занесъл вкъщи, внимателно го нарязал на малки парчета, които шлифовал и продал чрез брокери. Вече имал достатъчно средства, за да постигне високия финансов пиедестал с Хилда до себе си. Реймънд Лебарон вече бил достатъчно богат.
Настъпи дълго мълчание. Всеки се умисли и си представи как преди трийсет години отчаяният Лебарон хвърля зад борда златната женска статуя.
— Но теглото на Ла Дорада — наруши мълчанието Сандекър — не може да не я е забило дълбоко под меката утайка на пристанищното дъно.
— Адмиралът има право — вметна Джордино. — Лебарон не е взел предвид, че за да я намери, е трябвало да предприеме солидна операция.
— Признавам, че и на мен не ми дава мира тази мисъл — каза Пит. — Той вероятно е знаел, че след като инженерите от Армейския корпус са разглобили и свалили основната секция на корпуса на „Мейн“, стотици тонове развалини от кораба са останали заровени в дънната тиня, които трудно биха се намерили. И най-съвършеният детектор за откриване на метал не би засякъл нищо от затрупаните отломки.
— Значи статуята ще остане да лежи там завинаги — отбеляза Сандекър. — Освен ако някой ден някой не реши да прочисти половината пристанищно дъно и не удари случайно на нея.
— А може и да не е точно така — отвърна Пит замислен, с поглед, зареян към нещо, което само той виждаше. — Реймънд Лебарон е бил голям хитрец, освен това е владеел до съвършенство спасителните операции. Убеден съм, че е знаел много добре какво прави.
— Накъде биеш? — попита Сандекър.
— Че е хвърлил статуята зад борда, хвърлил я е. Но бас ловя, че я е спуснал така, че тя да стъпи първо с краката и да остане изправена на дъното.
Джордино заби поглед в палубата.
— Възможно е — рече той бавно, — твърде е възможно. Колко е висока?
— Около два и половина метра с пиедестала си.
— И все пак три тона, забити в кал… — изрази гласно мислите си Сандекър. — Но кой знае, може би все още някой и друг сантиметър от нея стърчи от дъното.
По лицето на Пит се появи странна усмивка.
— Ще видим дали е така, когато двамата с Джордино се гмурнем и огледаме мястото.
Сякаш по даден знак всички замълчаха и се загледаха във водата зад борда, покрита с петрол и пепел, тъмна и потайна. Някъде в злокобните зелени дълбини Ла Дорада ги очакваше.
80.
Облечен в пълна водолазна екипировка, Пит стоеше и наблюдаваше мехурчетата, които се надигаха от водните дълбочини и се пукаха на повърхността. Погледна часовника си, за да засече времето. Джордино се бе гмурнал преди петдесет минути на дълбочина 12 метра. Пит отново отмести поглед към мехурчетата и видя как постепенно те се местят в кръг. Знаеше, че Джордино има достатъчно въздух за още една пълна обиколка около спускателното въже, завързано за буя.
Малкият екипаж от кубинци, които бе събрал Сандекър, не издаваха звук. Пит обходи с поглед палубата и ги видя, че са застанали край бордовата ограда до адмирала и гледат като хипнотизирани искрящите мехурчета.
Пит се обърна към Джеси, която стоеше до него. От пет минути тя не беше отронила дума, нито беше помръднала от мястото си; лицето й имаше напрегнат израз, очите й светеха от възбуда. Преливаше от предчувствие, че ще види една легенда. Изведнъж тя извика:
— Виж!
От дълбините, сред облак от мехурчета се издигаше тъмна фигура и след миг главата на Джордино се показа на повърхността, близо до шамандурата. Той се обърна по гръб и леко замаха с плавниците, за да стигне до стълбата. Преди да се качи на палубата, се освободи от колана с тежестите и бутилките под налягане. След това свали маската за лице и се изплю зад борда.
— Как мина? — попита го Пит.
— Добре — отвърна Джордино. — Ето какво е положението. Направих осем обиколки около мястото, където е закотвено въжето за спускане, вързано за буя. Видимостта е не повече от метър. Може и да извадим малко късмет. Дъното е смесица от пясък и кал, така че не е толкова меко. Има вероятност статуята да не се е прекатурила.
— А водното течение?