— Точно така.
— Благодаря ви, че дойдохте, и то в такъв ранен час в неделя. Оценявам съдействието ви да изясним някои въпроси.
— Няма защо. Много ли време ще отнеме?
— Двайсетина минути, най-много половин час. Бързате ли за някъде?
— След два часа трябва да отлетя за Вашингтон.
Виктор кимна.
— Ще ви оставя достатъчно време, за да успеете. — Той издърпа едно чекмедже и извади портативен касетофон. — Да отидем на по-уединено място.
Лейтенантът поведе Пит по дълъг коридор до малка стая за разпити. Беше обзаведена спартански: едно бюро, два стола и пепелник. Виктор седна и пъхна нова касета в записващия апарат.
— Ще възразите ли, ако запишем разговора? Ужасно държа да си водя бележки. Никоя от секретарките обаче не може да разчита почерка ми.
Пит сви равнодушно рамене в знак на съгласие.
Виктор премести касетофона в средата на бюрото и натисна червения бутон за запис.
— Как се казвате?
— Дърк Пит.
— Среден инициал?
— Е като Ерик.
— Адрес?
— Еърпорт Плейс 266, Вашингтон, окръг Колумбия, 20001.
— Телефон за връзка?
Пит каза телефонния номер в службата си.
— Занимание?
— Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.
— Можете ли да опишете на какво точно сте бил свидетел следобеда в събота, 20 октомври?
Пит описа как бе видял неуправляемия дирижабъл по време на състезание с уиндсърфове, как бе хванал котвеното въже и бясно се бе понесъл с летателния апарат и как в последната минута, на метри от потенциалното бедствие, успял да го удържи и накрая, как бе влязъл в гондолата.
— Пипахте ли нещо?
— Само ключовете за запалването, за да изключа двигателите и батерийните комутатори. Също така разтърсих леко по рамото тялото, седящо край масичката на навигатора.
— Нищо повече?
— Единственото друго място, на което може да съм оставил отпечатъци от пръсти, е бордовата стълба.
— А по задната облегалка на седалката на втория пилот? — попита Виктор със самодоволна усмивка. — Нищо чудно, щом сте се навели да завъртите ключовете за запалването.
— Недомислена работа. Следващия път ще си сложа хирургически ръкавици.
— ФБР оказа голямо съдействие.
— Свалям шапка на компетентността.
— Взехте ли нещо оттам?
Пит стрелна Виктор с остър поглед.
— Не.
— Възможно ли е някой друг да е влизал и да е взел някакви вещи?
Пит поклати глава.
— След като слязох от гондолата, хотелската охрана я запечати. След мен влезе само униформен полицейски служител.
— После какво направихте?
— Платих на един от спасителите от хотела да извади от водата уиндсърфа ми. Той имаше малък пикап и беше много любезен да ме закара до къщата, в която бях отседнал с приятели.
— В Маями ли?
— В Коръл Гейбълс.
— Мога ли да ви попитам какво правехте в града?
— Тъкмо бях приключил един крайбрежен проучвателен проект за НЮМА и реших да си взема една седмица почивка.
— Разпознахте ли някой от труповете?
— Ни най-малко. И собствения си баща не бих разпознал в такова състояние.
— Имате ли представа кои може да са били тези хора?
— Мисля, че единият от тях е бил Реймънд Лебарон.
— Значи знаете за изчезването на „Проспъртиър“, така ли?
— Медиите писаха за това най-изчерпателно. Само някой отшелник в затънтена гора може да не е чул за това.
— Да имате свое предположение къде би могъл да е бил скрит дирижабълът в продължение на десет дни?
— Нямам представа.
— Дори най-смели помисли? — настоя Виктор.
— Би могло да е плод на колосална сензационна новина, медийна кампания за популяризиране на издателската империя на Лебарон.
В очите на Виктор проблесна засилен интерес.
— Продължавайте.
— Или пък да е находчив план за манипулиране на цените на акциите на сдружението от фирми на Лебарон. Да продаде големи пакети акции, преди да изчезне и да ги купи, когато цените паднат. И после пак да ги продава, докато те се повишават по време на съживяването му.