— Щом настоявате — отвърна тя надменно. — Къщата се намира в края на Бийкън Драйв, имението Грейт Фолс.
— Ще го потърся на пътната карта.
— Между другото, каква кола карате?
— Защо се интересувате?
— За да уведомя пазача на портала.
Пит замълча и погледна към пода на хангара, където до главния вход беше паркирана колата.
— Стар кабриолет.
— Стар ли казахте?
— Да, от 1951 година.
— Тогава бъдете така любезен да го паркирате на паркинга до къщата на прислугата. Намира се вдясно от алеята, по която ще влезете.
— Не се ли чувствате неудобно понякога да командвате хората?
— Не чувствам неудобство от нищо, господин Пит. Чакам ви в четири часа.
— Ще приключите ли с мен, преди да почнат да пристигат гостите? — попита Пит с подчертан сарказъм в гласа. — Не ми се иска да притеснявам никого, като видят, че бричката ми замърсява двора.
— Не се безпокойте — отвърна тя сприхаво. — Коктейлът е чак в осем. Дочуване!
След като Сандра Кабот затвори телефона, Пит отиде до колата си и я загледа. После повдигна задната седалка и защипа кабелите на уреда за зареждане за полюсите на акумулатора. След това се върна при талбот-лагото и спокойно продължи да работи по него.
Точно в осем и половина часа пазачът на главния портал на имението на Лебарон посрещна една млада двойка в жълто ферари, провери имената им в списъка на поканените и им направи знак да влязат. След тях се появи лимузина „Крайслер“, в която бяха главният съветник на президента Даниел Фосет и съпругата му.
Пазачът бе добил имунитет към екзотични коли и известните им пътници. Той вдигна ръце нагоре, за да се протегне от скуката и се прозя. В същия момент ръцете му замръзнаха в това положение и устата му се затвори, когато опули очи в най-голямата кола, която бе виждал някога.
Колата беше същинско чудовище, дълга седем метра от броня до броня и тежеше над три тона. Капакът на багажника и вратите бяха боядисани в сребристосиво, калниците — в тъмночервен металик. Когато беше сгънат, подвижният й покрив изобщо не се виждаше. В плавните, елегантни очертания на каросерията си личеше високото качество на работа — истински пример на безупречна, майсторска изработка, която рядко се срещаше.
— Това се казва кола! — продума накрая пазачът. — Каква е?
— Даймлер — отвърна Пит.
— Звучи като английска.
— Английска е.
Пазачът заклати глава от възхищение и погледна в списъка.
— Как се казвате, моля?
— Пит.
— Нещо не виждам името ви. Имате ли покана?
— Госпожа Лебарон ми определи среща за по-ранен час.
Пазачът влезе в будката си и погледна закачен на стената списък.
— Да, господине, срещата ви е била за четири часа.
— Когато й се обадих да й се извиня, че закъснявам, тя ми каза, че мога да дойда на коктейла.
— Е, щом ви очаква — рече пазачът, все още прехласнат по даймлера, — значи всичко е наред. Приятно прекарване.
Пит кимна и подкара безшумно огромната кола по виещата се алея за коли към къщата на Лебарон. Основната постройка бе разположена на ниско възвишение над тенискорт и плувен басейн. Архитектурата беше обичайната за района — триетажна тухлена сграда в колониален стил с няколко колони, поддържащи покрива на дълга предна веранда с по едно крило от двете страни. Отдясно група борови дървета закриваха друга постройка с гараж под нея, в която Пит предположи, че се намират жилищата на прислугата. Оттатък и отляво на господарската къща се издигаше огромна стъклена конструкция, осветена от кристални полилеи, спускащи се от тавана. Сред цъфнали екзотични цветя и храсти бяха подредени за вечеря над двайсет маси, а на подиум пред водопад свиреше малък оркестър. Пит имаше на какво да се удиви. Надали имаше по-подходящо място за прием в студената октомврийска вечер. Реймънд Лебарон получаваше най-високата оценка за оригиналност. Той спря даймлера пред входа на оранжерията, където облеченият в ливрея прислужник, паркиращ колите, го зяпна като дърводелец, заплеснат по трупи от секвоя.
Докато слизаше от колата и изпъваше сакото на смокинга си, Пит забеляза, че зад прозрачната стена на зимната градина започнаха да се тълпят хора, които сочеха и жестикулираха към колата. Той поясни на прислужника как да превключва скоростите, след това прекрачи прага на стъклената врата. Оркестърът свиреше потпури от произведения на Джон Бари, в които струнните инструменти надделяваха над духовите. На няколко крачки навътре от входа стоеше елегантна жена, облечена по последната мода, и посрещаше гостите.