Пит не се усъмни, че това е Джеси Лебарон. С явното присъствие на духа, с олицетворението на изящество и стил, тя представляваше живо доказателство, че жените могат да бъдат красиви и след петдесетте си години. Беше облечена в блестяща туника със зелени и сиви мъниста върху дълга, права кадифена пола.
Пит се приближи до нея и леко се поклони.
— Добър вечер! — каза той и пусна най-пленителната си усмивка на неканен гост.
— Каква е тази сензационна кола? — попита Джеси, поглеждайки над рамото му през вратата.
— Даймлер, харчи пет и четири на сто, с мощен двигател и купе, изработено от „Хупър“.
Тя се усмихна мило и протегна ръка.
— Благодаря ви, че дойдохте, господин…? — Джеси го изгледа с любопитство. — Простете ми, но нямам чувството, че се познаваме.
— Защото никога не сме се срещали — отвърна той, удивен от гърления й, леко дрезгав глас. — Името ми е Пит, Дърк Пит.
Тъмните очи на Джеси го изгледаха по най-странния възможен начин.
— Вие закъсняхте с цели четири и половина часа, господин Пит. Да не би да ви се случи някакво произшествие по пътя?
— Не, нищо подобно, госпожо Лебарон. Обмислих най-старателно часа на пристигането си.
— Но вие не сте поканен на приема — възрази тя с равен глас. — Така че ще трябва да си тръгнете.
— Жалко — отвърна със скръбен тон Пит. — Толкова рядко ми се удава случай да облека смокинга си.
По лицето на Джеси се изписа презрение. Тя се обърна към една жена със старомомински вид и очила, която стоеше на крачка зад нея, и Пит предположи, че е секретарката й Сандра Кабот.
— Намери Анджело и му кажи да изведе оттук този господин.
В зелените очи на Пит проблеснаха лукави пламъчета.
— Изглежда, много ме бива да подбуждам зложелателство. Как предпочитате да си тръгна — мирно и тихо, или да направя шумна сцена?
— Мисля, че мирно и тихо е за предпочитане.
— Тогава защо искахте да се срещнете с мен?
— По въпроси, засягащи съпруга ми.
— За мен той е напълно непознат човек. Не мога да ви кажа нищо повече за смъртта му от това, което вече знаете.
— Реймънд не е мъртъв — заяви твърдо тя.
— Онзи, когото видях в дирижабъла, страхотно приличаше на него.
— Не е бил той.
Пит я изгледа скептично, но не каза нищо.
— Не ми вярвате, нали?
— Всъщност изобщо не ме интересува.
— Надявах се да ми помогнете.
— Имате странен начин да искате услуги.
— Това е официална благотворителна вечеря, господин Пит. Нямате място тук. Да си определим час за утре.
Пит прецени, че гневът му няма да помогне, затова го потисна.
— Какво е правил съпругът ви, преди да изчезне? — неочаквано попита той.
— Търсеше съкровището Елдорадо — отвърна тя и огледа с притеснение гостите си в зимната градина. — Беше сигурен, че е потънало с един кораб, наречен „Циклопи“.
Пит не успя да продължи разговора, тъй като в този момент Кабот се върна, придружена от шофьора кубинец — Анджело.
— Довиждане, господин Пит — каза Джеси, обърна се и пристъпи към новопристигнала двойка.
Пит сви рамене и повдигна лакът към Анджело.
— Хвани ме, та да се види ясно как ме извеждаш. — После се обърна към Джеси. — И още нещо, госпожо Лебарон. Аз не търпя подло отношение към мен. Не си правете труда да ме търсите отново.
Пит се остави на Анджело да го изведе от зимната градина и да го съпроводи до алеята за коли, където го чакаше даймлера. Джеси се загледа след огромната кола, докато я загуби от поглед в нощта. След това се смеси с гостите си.
Като я видя да се приближава, Дъглас Оутс, държавният секретар, прекъсна разговора си с президентския съветник Даниел Фосет и рече:
— Великолепно празненство, Джеси!
— Да, наистина — подкрепи го Фосет. — Никой във Вашингтон не е давал по-чудесно угощение.
Очите на Джеси светнаха и на устните й цъфна сърдечна усмивка.
— Благодаря ви, господа.
Оутс посочи с брадичка вратата и попита:
— Въобразих ли си, или наистина видях Дърк Пит да излиза оттук?