— Говори, боклук. Опиташ ли да се майтапиш с мен, ще ти скъсам гъза!
— Кротко, генерале — Баджо се опита да имитира смях. Не се получи. Теди беше гърмян пес и отдавна се беше научил да разпознава истинските настроения и по глас, и по лицева маска. — Спри Ескадрона и започваме делови разговор. Мъжки, както му казваме ние.
— Втори път намекваш за Ескадрона, джудже. Май ме бъркаш с някого.
— Спри безсмисленото клане, генерале! Моля ти се. Прибери войската. Готов съм на всякаква цена… дори Грета!
— Какво Грета?
— Ако искаш, твоя е… Стига кръв, генерале.
— Ти робовладелец ли си, бе — Теди се изсмя гръмко и искрено. — Грета да не е твоя собственост… и за какви кланета, кървища и Ескадрони бълнуваш? Намираш ме вкъщи спящ, а не на някакво си шибано бойно поле, начело на някакъв шибан Ескадрон.
— Искаш ли Грета? — изкрещя Баджо.
Още малко, лайно такова, и ще ти кажа какво искам! На четири очи, докато не станат две — моите!
— Къде е Грета?
— Тук… до мен… искаш ли да я чуеш?
— Да.
— За Бога, господин Токев, спрете Ескадрона — изкрещя секретарката-манекенка. — Ще ме убият, Теди… Ох, Господи!
— Чу ли я? — Баджо беше грабнал слушалката. — Чу ли я, или не?
— Да. И какво?
— Искаш ли да я получиш… пълна със слама?
Теди погледна часовника си. Бяха минали почти две минути.
— Слушам те внимателно, Баджо. Говори смислено и бавно. Каква ти е Грета? Любовница или заложница? Чия кръв е пролята? Кой я проля? Каква е ролята на митичния Ескадрон? Съсредоточи се и ми отговори… Почнеш ли с пиянските брътвежи, изключвам и заспивам!
Шефът на „Пирана“ мълча десет скъпоценни секунди.
— Генерале, петдесетина наши служители са в преразход. Кой студен, кой бере душа, кой в анестезия. Това е работа на Ескадрона на смъртта! Ти ги командваш… Спри, за Бога! Грета беше мое гадже, няма да те лъжа. Вземи я, щом държиш на нея… Не струва петдесет млади мъже, дори да й е златна шундата!
Влезе охраната. Теди ги попита с поглед: „Открихте ли адреса?“ и те с поглед отговориха: „Открихме го!“.
— Ясно, Баджо. Ти или си луд, или лунатик… Ще изпуша една цигара и лягам. Преди да изгася лампата, ще изключа мобифона. Имаш една цигара време да измислиш какво искаш от мен. Ариведерчи!
Генерал Токев изключи и скочи.
— Къде са?
— Спортния хотел на „Дианабад“.
— С колко души разполагаме?
— Четири роти.
— Палете колите… Идвам!
Теди облече бронирана жилетка, бархетна риза и джинси. Обу маратонки, грабна узито и хукна след Ескадрона.
Превзеха хотела с щурм. Избиха две коли охрана на паркинга и зад хотела, още толкова на деветия етаж — тайната квартира на „Пирана“. Движеха се като мълнии, стреляха със заглушители и напредваха тихо като в църква. Когато нахлуха в президентския апартамент, завариха Грета, Баджо и двама с вид на касапи от чикагска кланица да играят бридж-белот на отрупана с пачки маса. Беше невъобразимо шумно. Гърмеше „Формула 1“ по „Скай спорт“ и български фолк, сръбска имитация, по уредбата. Всяка съпротива беше самоубийство. Разбраха го, щом видяха двайсетина автомата в ръцете на мъже с маски. Единствено Грета скочи, но това бе достатъчно да бъдат проснати по очи и оковани. Преди да й сложат белезниците, Теди се обади:
— Дойдох, изкушение…
Грета мълчеше.
— Тия двамата вън! Баджо да седне… Той е голям гангстер… Ал Капоне. Нищо, че е кинта и двайсет и има нахалството да ме буди нощем. Седни, Баджо. Ролите се смениха. Сега ти си мой гост. Момчета, помолете госпожица Грета да ме изчака в колата. Правете й компания, докато дойда…
Грета излезе с наведена глава, ескортирана от ескадронисти. Баджо, син до апоплексия, се мъчеше да овладее пулса си. Теди седна срещу него, запали цигара, наля си уиски, отпи, кръстоса крак върху крак, впи змийските си очи в доживяващия последните си мигове бандит.
— Ти ли даде мобифона на Грета?
— Да — отговори пресипналият тенор.
— От кого го взе?
— Не помня… Честна дума… Някой ми го даде, но кой? Тук да пукна, ако помня.
Шампионът по кикбокс Тодор Токев изпъна ръка и заби пръстите си в лявото му око. Извади го, но трябваше да мине време да отшуми болката, да потече лигур вместо сълзи — едва тогава Баджо щеше да разбере, че е кьорав, ако разбира се имаше кой да го чака.
— Кой ти даде мобифона?
— Карамански.
— Лъжеш, джудже — Теди замахна втори път и Борис Бухалов — Баджо се превърна в слепец.
— Кой ти даде мобифона, лайно смрадливо? Питам за последно!
— Иво Карамански, господин генерал… За Бога… Взел го е от Бесния, лека му пръст… а той — от компютъра на Вълка.
Да, отговорът беше задоволителен. Вълка наистина беше дал номера на Козела… Неговият номер! Нямаше какво повече да изстиска от шефа на „Пирана“. Теди стана, даде знак на момчетата да го довършат и тръгна към асансьора. Предстоеше му интересна и странна среща… Грета? Да, тази нощ обещаваше да бъде вълнуваща!