— Откровение за откровение, Теди. След развода й с Императора, ще я направя моя съпруга.
— Защо ти е развод? Идваш за главата на Императора. Нямаш проблем да се ожениш за вдовицата му.
Бъстър се усмихна с обезобразеното си, отекло лице.
— Проблемът е, че съм негов пленник!
Теди кимна замислено.
— Да, Бъстър. Нямаш късмет, летецо. Нямаш представа що за шибан проблем е да си негов… пандизчия.
Пиха, пушиха, мълчаха. Теди си наля водка и седна да му прави компания. Харесваше му този горд и опасен честолюбец. Много му харесваше, но все още не беше го осъзнал истински. Не го осъзна никога.
— Какво знаеш за „Пентхаус“, Бъстър?
— Вие сте „Пентхаус“. Козела, Императора и ти!
— Дори така да е — Теди се усмихна кисело. В тази лайняна страна никакви тайни не вирееха. Още на втория ден се скапваха като бананите. — Дебелия и покойният генерал Боев имаха секретно обкръжение… Какво става с тях, Бъстър?
— Дори да знаех, нямаше да ти кажа, Теди — отпуснат от коняка и затоплил смразените си вътрешности с врял чай, усмихнат с отеклите си очи, отговори Бъстър Китън. — Такава информация струва милиони в зелено.
— Именно, Бъстър. Считай този разговор за търговски. Разменната монета е животът ти, господин майор от запаса!
— Животът ми е в пълна безопасност, Теди. Иначе нямаше да прекрача границата.
Теди намигна тарикатски.
— Бълнуваш ли, майор? Пиеш последното си питие, мъртвецо. Смятай, че си пред взвода за разстрел.
— Моята глава струва седемдесет милиона в зелено, господин Токев. Ако ти стиска, вземи я, но ще се наложи да обясниш на „ЖИТ“ защо уби кода на менфрейма.
— Какъв код, какъв менфрейм, какви милиони бълнуваш, Бъстър. Ще те свитна без удоволствие, честна дума, но се налага, ей Богу. Много знаеш и си опасен жив, Бъстър Китън. А и на мен ми трябва Грета вдовица.
Бъстър отпи дълга глътка, наля си врял „Ърл Грей“, запали нов „Ротмънс“ от кутията на Теди, облегна се удобно в креслото и каза:
— Слушай ме внимателно, дистарикат. Вие чакате авал от „Сити банк“ — Вашингтон ДС — показа му среден пръст. — Но ще дочакате на Манго курката! Цялата ви далавера е под контрола на Легиона, така се казва новият „Пентхаус“, за твое сведение. Само аз знам в коя българска банка ще влязат парите и под кой вальор се разкешват. Сега ясно ли ти е, че ще живея до дълбока старост?
Теди кимна.
— Сложна игра, Бъстър. Какви са условията?
— Делови. Поръчваш маса за четирима в „Шератон“. Каниш Козела и Императора и провеждаме делова вечеря… например довечера в десет.
— Защо не веднага? Въпрос на два телефона е уреждането на срещата.
Бъстър Китън поклати глава.
— Зает съм, Теди. Трябва да се видя с Катя, да се преоблека, да се погрижа за лицето си… Надявам се до десет да се оправя.
— Какви ги дрънкаш, Бъстър. Ти си пандизчия на поделение единайсет тринайсет или Ескадрона на смъртта, както го наричате вие, бандитите!
— Бях пандизчия, Теди. Вече съм делови партньор. Поръчай ми такси и кажи на Императора, че знам имената на всички депутати, посланици, военни, митничари и така нататък, които са на ясла в „ЖИТ Интернешънъл“. Всички, Теди… А сега, таксито, моля.
— Истинският мъж има три сърца — започна Япончик. Беше официален гост на Легиона и решен веднъж завинаги да уреди и отношенията, и интересите си в този отровно зелен остров на парадоксите, наречен България. — Първото пулсира и отмерва дните до края им. Второто е военно — единственото достойно занимание за истинския мъж. Там той складира бойните си другари. Трето сърце е любов. През Живота на всеКи от нас минават стотици Жени, но само една остава в сърцето, превзема ума, диктува поведението, трасира безумния път на отношението и ни тласка към смъртен грях — самоунищожението. Господа, аз съм във вашата страна с трите си сърца. Надявам се, разбирате какво искам да кажа. Наздраве!
Япончик отля всичките двеста грама в сухото си гърло, разтресе тяло като куче от вода и взря безподобните си азиатски очи в събеседниците си.
— Чакам предложенията ви!
— Ескадронът на смъртта унищожи „Пирана“ и прибра в редовете си средния ешелон мутри! — обади се Поета. — Численият въоръжен състав на „ЖИТ Интернешънъл“ сега надвишава сто хиляди души.
— Десет дивизии? — възкликна Монгол. — Това е страшна сила, чорт!
— Ако си ги обучавал ти! — прекъсна го Япончик. — „ЖИТ“ е сбирщина главорези, крадци, улични бойци и обикновени негодници, които вървят след големите пари и търсят разход за енергията си.
— И вие можете да се справите с това раково образувание? — попита генерал Лозев.
— Разбира се, генерале. Стига да имам гаранция, че мокрите дела присъстват единствено в погребалните регистри.