— Няма добро дело ненаказано, Гретхен! Жалко! Мислех, че си звезда, ти се оказа публика… — и изчезна.
За да се появи след три години, окован в белезници от поредния й безличен любовник.
Тази нощ две жени дочакаха изгрева будни.
Вбесена от нерви, Грета правеше мекици, когато иззвъня мобифонът. Беше девет сутринта и вече повече от двайсет и пет градуса по Целзий. Температура за август, но не и за края на септември.
— Къде си, по дяволите! — извика Грета в слушалката. — Държиш ме на нокти цяла нощ.
Последва глупава или неловка пауза, както пишеше в романите, после се обади Козела:
— Грета, Теди е мъртъв!
— Не! — изкрещя, но вътрешният й глас я надвика: Слава тебе, Господи! — Кой го уби… Бъстър Китън?
— Да — сухо каза Козела. — Не мърдай от къщата! Пътувам към теб!
Когато Бъстър се прибра, Екатерина Изова зубреше наизуст Present Perfect Tense, едно от най-засуканите глаголни времена в английския език и с периферното си зрение поглеждаше стенния часовник. Беше свикнала да превръща нощите в ден, но вече изнемогваше, сразена от умората на чакането и досадата на английската граматика. Не го чу да влиза. Слушаше Крис Риа и повтаряше на глас спреженията, когато. Бъстър Китън застана между нея и светлината. Катя вдигна очи.
— Жив ли е… Теди?
— Не.
— Спи ли ти се?
— Да.
— Искаш ли да се чукаме!
— Аз — не.
— Ще ми разкажеш ли какво се случи?
— Не.
— Не ми се спи! Какво да правя, скот такъв!
— Мастурбирай! — Каза Борис Китов, прибра се в стаята си и превъртя ключа на вратата.
— Грета ли?
— Циганина — кротко Каза Бъстър.
— Стига бе, кой убива за някакъв си луд мангал… Това беше ташак, Бъстър Китън.
— Аз не разбирам от ташак, Теди.
— Лъжеш… Грета, за Бога! По дяволите, Бъстър. Вземи си любовницата… И без това не ни върви… импотентен съм с нея.
— Забрави Грета… Тодор Токев. Искаш ли да предам нещо някому. Имаш ли живи родители?
— Ти наистина се готвиш да ме свитнеш?
— След две минути си труп!
— Целият Ескадрон ще хукне по петите ти!
— Ще те настигна пред ада!
— Бъстър… Бъстър. Чакай! Да говорим като бели хора.
— Имаш ли родители, Теди…
— Имам… Ебал съм й мамата… Имам-нямам, все в гъза. Искам да живея, Бъстър…
Теди не довърши. Борис Китов изпразни стечкина си в него и го направи на „пране след тепавица“. После се обади от уличен телефон.
— Иван Милетиев… или Жаров… — запали цигара, почака Козела да го познае по гласа, после каза: — Тодор Токев лежи под моста на военната академия. Кой от двамата ще съобщи на полицията?
— Аз — каза Козела и прекъсна линията.
— Днес е петък! Чакам те от понеделник! — вбесен, син до ярост, каза Козела.
— Когато дойде, тогава е понеделник — кротко отговори Бъстър Китън.
— Защо се върна. Да съсипеш „ЖИТ“!
— Не само за това, Козел.
— Искаш ли да влезеш в холдинга? Коректно. Ти ще върнеш в „КБ ЖИТ“ седемдесетте милиона долара и ще притежаваш една трета от тях.
— Ако не вляза?
— Ще бъдеш мъртвец със седемдесет милиона зелени в контото си.
— Не е много сигурно, Козел.
— Дай да не се лъжем, Бъстър. Ти си жив, само защото си длъжник. Знаеш, мъртвият длъжник…
— Знам, Козел — Бъстър Китън повика сервитьорката, поръча „Джони Уокър“, сода и седна гъвкаво. — Не седемдесет милиона долара, седемдесет цента няма да получите от мен! Не съм тук, за да ви пълня гушите!
— Тогава защо?
— Ще стигнем и дотам. Вие с Теди ликвидирахте Вълка, нали? С двама копои пред ресторанта!
— Горе-долу — Козела сви рамене. — Аз. Теди асистираше.
— Ти беше снайперистът на Тодор Беров?
— Аз.
— Ти ликвидира Дебелия от „Пентхаус“.
— Аз.
— Как имитира инфаркта?
— Не имитирах. Предизвиках го. Приспах го и го напълних с вряла вода. Сърцето се пръсна. Почаках водата да изстине и повиках лекарите.
— Кой те отвори на този трик?
— Има го във всеки учебник по съдебна медицина.
Бъстър отпи дълга глътка, запали, намести се в стола.
— Кой уби Бесния?
— Император Валериан…
— Император… лайно — презрително изръмжа Бъстър Китън. — Отрова?
Козела кимна.
— Рицина. В пастата за зъби.
— И основахте „ЖИТ“? От „Нерон-Калигула“, „Пентхаус“ и Ескадрона?
— Основахме „ЖИТ“.
— Каква е присъдата на Екатерина Изова?
— Екстрадиране.