— България е пред военен преврат, Фомич.
— Кой?
— Съюз на болшевики и евреи.
— Кой го предвожда?
— Нашият филиал на КГБ. Един млад генерал — амбициозен и куражлия. Подкрепя го Япончик и „Нева“.
— Япончик? Четох някъде, че е в американски кафез?
— „Братството на Йехова“ го откупи. Сега е в София.
— Искаш да осуетим… да го наречем военния преврат?
— Напротив, Фомич. Да го оглавим.
Севгун се надигна в джакузито, взе дълга пура, дочака да му я запалят. Очите му бяха спокойни, умни, дори мъдри. Косите сребърни, ръцете изящни, гърдите мускулести, краката леко криви като на казак, но мощни като на всеки мъж, седящ минимум по три часа на ден върху седлото.
— Това е значително по-интересно, Борис. Кой е от другата страна?
— Една гангстерска формация — „ЖИТ Интернешънъл“, негърският ганг на Охайо и Морис Алкалай.
Севгун излезе от извора, обу чехли, почака да му поднесат хавлия и тръгна към павилиона. Бъстър Китън гледа няколко секунди след него, после го последва.
— Господин Кременлиев, директорът на „КБ ЖИТ“ ви безпокои.
— Кажете, господин Изов.
— Бих искал да се видим. Какво ще кажете за осем вечерта в ресторант „Чезаре“ на улица „Асен Златаров“?
— Ще бъда точен, господин Изов.
— Проди, Козела съм.
Последва късо мълчание.
— Какво искаш?
— Среща. Тази вечер в осем в ресторант „Чезаре“. Знаеш ли къде се намира?
— Ще го открия — каза полковник Проданов и прекъсна връзката.
— Търся Лидия Велева.
— На телефона.
— Притежавам негатива на онези снимки… Напоследък е прието да ги наричат компромати. Искате ли да го получите?
— Срещу какво? — прегракнало попита Лидия.
— Не срещу секс услуги във всеки случай.
— Искам, разбира се.
— Тогава бъдете в „Родерик“ тази вечер в седем.
Чоли и Фурната бяха закопчани на трамвая в Пето районно управление и вече пети час гадаеха защо. Всички коли, които бяха откраднали тази година, бяха минали границите безпрепятствено, не бяха обявени за издирване, нямаше официално оплакване срещу тях. След още шест часа, когато бяха отмалели до припадък, отговорът дойде сам. Отведоха ги в кабинета на следователя — слънчев стар познат, едно от най-гадните ченгета на пето, но зад гърба му седеше още един мъж, май истинският баровец в тази стая.
— Вижте тия снимки! — заповяда оня.
От портретите ги гледаше Бъстър Китън.
— За първи път го виждам, шефе — каза Фурната.
— А ти?
— И аз — кимна Чоли.
— Добре. Вържете ги на трамвая — заповяда баровецът, но когато ченгетата ги поведоха, Фурната се обади:
— Чоли, това да не би да беше Бъстър Китън?
— Да бе, да му ебеш майката. Чудех се къде съм виждал тая противна мутра.
— Елате тук, боклуци! — тихо каза баровецът. — Давам ви три денонощия да откриете Борис Китов или Бъстър Китън. Отворете колата му, без да я разбивате, и залепете този „бръмбар“ — Козела им подаде високочувствителен микрофон, голям колкото глава на пирон. — Лепвате го на таблото. Отдолу, вляво от вратата. Ако не чуя гласа на Бъстър Китън след три дни, майките ви ще ви целуват студени. Марш!
Последният човек, който същия ден се сблъска с костеливата ръка на „ЖИТ Интернешънъл“, беше Емил Бързашки. Козела му отиде на крака в министерството и му поднесе няколко документа за подпис.
Със сърце в гърлото и обилно потоотделяне главният секретар нанесе подписа си.
„КБ ЖИТ“ опитваше да изтегли блокираните си милиони чрез сметките на министерството на вътрешните работи. Отчаян ход, но Императора беше преценил, че за момента е единственият възможен.
Тази вечер в ресторант „Чезаре“ имаше телевизионни камери, репортери, радиожурналисти. Император Валериан Изов празнуваше Христова възраст — трийсет и три години — и медиите измекяри бяха длъжни да превърнат събитието в национален празник. Преди да тръгнат, Козела го задържа за ръката.
— Вал…
— Кажи, Козленце.
— Коя е Месалина?
— Що за идиотски въпрос? Катя, разбира се.
— Къде е бившата ти жена, Императоре?
— Не знам. Защо?
— Утре до обяд трябва да знаеш! Задължително… Или „ЖИТ“ заминава на майка си у путката!
— Борис, знаеш ли какъв ви е проблемът… На вас, българите.
— Знам стотина, Фомич.
— Без основния, брат. Липсва ви широта на съзнанието. Малка страна, малки разстояния, малки цели…
Вървяха по брега на някаква река. Беше тъмно като в негърски гъз. Около тях тичаха десетина станфордширски териера, любимци на Севгун, които, кой знае как, беше научил поименно. Според Бъстър те бяха еднакви като наредени върху кора яйца.