— Дотам ли го докарахме, Вал?
Императора кимна.
— Ние сме в активен фалит, Козел. Най-много два, пряко сили три месеца мога да удържам положението… но нашите лични средства са непокътнати, а те, както знаеш — Императора се усмихна тъжно, — могат да ни осигурят живота на много богатите хора, но само в емиграция.
В хола влезе Нели.
— Обади се Грета. Плаче. Страхува се от Бъстър Китън. Пита дали сте готови да я защитите от него.
Императора скочи.
— Къде е?… Дай ми я!
— Ще се обади… пак — Нели се облегна на стената. — Какво да й кажа?
— Нищо — тихо каза Козела. — Остави ме да си събера мислите. Това копеле е опасно, умно и най-лошото — истински мотивирано да ни избие… Как беше… Като улични помияри.
VII
Генерал Лозев откри събранието в Русе. Бяха в ресторант „Левента“ извън града, цивилни и само военни на ключови позиции в гарнизона.
— Наздраве, войни! — каза той и седна.
След него на дансинга се появи старец с вид на ветеран от Първата световна война.
— Момчета, другари и господа — каза старчето с неговия контратенор. — Аз имам гроб, паметник и епитафия. Както казват сърбите, „Баш ме боли курац да Маджарско немало излаз на море“… — старецът кашля няколко минути, после запали някаква цигара от най-евтините и продължи през сълзи и тежко дишане. — Вие сте пред избора да имате свои гробове, или майките ви да ви търсят в погребални обреди. Избирайте.
— Кой си ти? — попита млад капитан, голобрад, красив и чипонос, като Аня Пенчева.
Старецът измъкна някаква хартия от джоба си и я показа на офицерите.
— Тъпи копелета, навремето аз бях упълномощен да проведа указ В. И. Вие тогава бяхте в ташаците на бащите си!
— Какво В. И. бе, дядка? Казва се ВИК.
Старчето се изправи, показа на аудиторията кокалестия си среден пръст, изплю се в носната си кърпа, сгъна я, прибра я във вътрешния си джоб и каза:
— Пичлеме, ВИК значи Водопровод и Канализация, а В. И. — Въдворяване и изселване. Ще ви пратя инструктори по тази част, а сега ебавайте си майките… Ядох зеле, а то винаги ме разстройва. Изсера ли се, обявявам военен преврат!
Поета беше повикал певци и музиканти и беше взел на кредит, който нямаше да плаща той, сто хиляди лева, за да вдигне заспалото население на власите да не излизат от къщите си, когато по улиците се появят танкове. Да, ама събранието вървеше против всичките му планове.
— Не може ли вместо танкове да докарате една „драга“ да почисти дъното на пристанището? — попита един от старите капитани, който беше пил седем големи „Смирноф“ и мислеше, че е на събрание на бъдещите спонсори на пристанище Видин. Жена му, която го ненавиждаше и се ебеше с който й падне в неговите общо взето непрекъснати отсъствия, подкрепи мъжа си с поредния нелеп въпрос.
— Може ли градската канализация да не се влива в Дунава. Смърди на лайно.
Плувнал в пот, омерзен и уморен до смърт, Поета отговори:
— Да, госпожо, ще се опитам да прехвърля фекалните води в Мисисипи.
Мишел имаше повече шанс. Сливен, Ямбол, Елхово, Грудово, Симеоновград, Димитровград, Кърджали и Хасково казаха „да“ на военния преврат, но пред „Извора на Белоногата“ Бъстър Китън го взриви с артилерийски взрив. Ни от мерцедеса му, ни от него беше останало нещо. Двама души гадаеха кой е атентаторът. Лозев и Поета. Единственият, който не се съмняваше кой е авторът, беше Козела. И единствено той беше задължен да идентифицира мъртвеца.
Преди да тръгне за Харманли, генерал Иван Жаров — Козела остави Оливия литовката под охраната на две дузини суперрейнджъри. Като се върна, не я намери. Не намери и рейнджърите.
— Нели! — вбесен изкрещя в мембраната Козела. — Дай ми телефона на Грета. Веднага!
— Нямам го, генерале — отговори бившата проститутка. — Бъстър Китън я крие някъде. Каза, че ще ми се обади при първа възможност.
— Какво става в България, Борис? — попита Иван Фомич Севгун, докато пътуваха към тайната му къща в Рибарица, Тетевенско.
— Дълго е за обяснение, Фомич.
— Аз не бързам. Утре ще пристигне Серж Михайлович от Париж. Преди да му поставя точните задачи, трябва да знам точната ситуация в страната.
Борис Китов запали цигара, облегна се в седалката на двувратия „Мерцедес 500“и опита — колкото му стигаха силите — да представи истинската картина в страната от края на осемдесет и девета до днес — двайсет и седми октомври, денят на президентските избори.
— Фомич, Тодор Живков беше голям цар в опазването на личната си власт, но прост човек, напълно невеж в икономиката и финансите, и няколко наши акули, лижейки му гъза, използваха идеално невежеството му. Когато Живков падна от власт, държавата наследи тринайсет милиарда долара външен дълг.