— Това го знае цял свят, Борис.
— Да, казак, но светът не знае, че само три милиарда от този паричен масив са минали границата на държавата. Къде са останалите десет? И какво ли става с тях седем години, гросмайстор?
Фомич кимна.
— Банките на Швейцария, Лихтенщайн, Люксембург и Виена. За седем години лихвата ги е направила петнайсет милиарда.
— Точно така. Но това биха били мъртви мангизи, нещо като златото на Третия райх, ако не работят. Луканов, Бог да го прости, или Дебелия, както му викаше ъндърграундът, създаде комунистическа аристокрация, нарече я „Пентхаус“, изпунтира леваците, че е в смъртен конфликт с Огнян Дойнов, Стоян Марков и компания, обяви мораториум по външния дълг, еба мамата на страната, но започна да създава програмирани милионери на компартията. Централата е във Виена, главният счетоводител Огнян Бозев — в Будапеща. Събраха десетина „наши момчета“. Йосифов, Моллов и така нататък, раздадоха им милиони и ги пратиха да ги перат у нас. Появиха се първите индустриални чудовища — „Мулти“, „Трон“, „Комко“, „Сапио“ и така нататък. Президентите на фирмите бяха най-обикновени редници на партията и се отчитаха в чужбина на съдия-счетоводителя Бозев. Това беше първата фаза на националния грабеж. Втората — банковият бум. Много пари, малко банки. Дебелия се обажда на шефа на БНБ и му заповядва: „Дай срещу гаранциите на БСП осемстотин милиона лева“ — сумата необходима за банков лиценз на Х. Пръква се Кристалбанк, но отивам аз и казвам на Х: „Дай ми паричния масив да открия Минералбанк за десет дни срещу един милион долара комисионна.“ Пръква се и Минералбанк, но при шефа й идва У и иска същата услуга… Банките никнат като гъби и овчедушното население влага в тях парите си срещу фантастичните лихви, които тия лъжци им предлагат, без да си дават сметка, че втората фаза от планирания грабеж е в пълен ход. Програмните милионери пият, шибат курви, возят се в суперлимузини и нямат време да се занимават с някакви си банки. Назначават председатели на финансовите си къщи… И, Фомич, започва следващата фаза на грабежа. Идваш ти при шефа на Банка за Земеделски Кредит и му искаш сто милиона лева кредит срещу фалшив проект, който през ум не ти минава да реализираш някога. За комисионна между десет и трийсет процента получаваш кредита. Така обаче банкерите създадоха трета фаза на грабежа — кредитните милионери. А те самите по най-бързия възможен начин изнасяха комисионните си в същите тия банки от Швейцария до Австрия. Тогава Дебелия се усети, но вече беше късно. Програмираните милионери бяха излезли извън контрол, банките бяха обрасли като циреи тялото на държавата, кредитните ерзац финансови аристократи пилееха пари като луди — човек не цени мангизи, за които не е положил поне елементарни усилия…
— И тогава се появи Нерон?
— Точно така, Фомич. Вълка обяви простия си болшевишки лозунг: „Граби грабителите!“
— По-скоро Робин Худ.
— Наречи го, както искаш — Бъстър Китън отвори прозореца и хвърли фаса си, загледан в багровата истерия на есенния тетевенски балкан. — Тогава започнаха гангстерските войни и аз влязох в играта.
Колата направи обход около стара дървена къща и паркира в двора й.
— И сега се чудиш как да излезеш от списъка на обявените за национално издирване.
Бъстър Китън поклати глава.
— Полицията е последната ми грижа, казак. Предстои обаче масовата приватизация и ако ние с теб не парираме Пентхаус, България ще бъде разпродадена на безценица и ние, истинските гангстери, ще въртим минети на разни комсомолски лайна, които умишлено съсипаха индустрия, промишленост и селско стопанство, за да имат сурат да ги обявят за фалирали. Разбираш ли ме?
Севгун кимна.
— Добре, бъди мой гост. Ще те посрещна скромно, казак, но човек, обявен за враг на нацията, не може да си позволи твоите палати в Краснодар.
Ядяха пастърма, пиеха червено сухиндолско вино, Бъстър Китън хвърляше по едно око на телевизионните новини, Севгун не вдигаше очи от шах-таблото.
— Какво се промени със смъртта на Луканов, Борис?
— Всичко… Убиецът му управлява държавата.
— Той уби и Вълка, нали?
Бъстър Китън кимна.
— А Бесния?
— Съдружникът му Валериан Императора…
— Да, спомням си. Мъжът на Екатерина.
— Същият.
— Къде е литовката?
— Скрил съм я.
— Къде?
— На трийсет и пет километра оттук… В една от резиденциите на Вълка.
— Козела може ли да я открие?
— Не.