Япончик кимна.
— Един от тях, генерал, по прякор Козела, застрелял Вълка, другият, викат му Императора, отровил младия брат Калигула Бесния… Чувал ли си за тях?
— Разбира се, Султан. С тия балкански бандити имам работа трета година.
— Така… — Казашкият атаман се протегна, отпи, водката му хареса и я изля в гърлото си. — Братята имат сестра… Екатерина, Евдокия… нещо подобно.
— Екатерина.
— Екатерина тогава е женена за Императора и двамата осиновяват сирака на Вълка и сестрата на моя приятел.
— И това ми е известно, Султан.
— Друго обаче не ти е известно, Япончик. Императора изпъжда Екатерина и малкия и заживява с някаква проститутка. Стой мирно! — Севгун го спря с ръка. — Изпраща ги в Америка и там моят приятел започва да се грижи за племенника си и майка му. Решава да ги доведе в България — да претендират по съдебен ред за наследството на покойните братя — Севгун си наля нова водка, главата му се скри в пурен дим. — Дотук ти е ясно, предполагам. Сега предстои да разбереш защо аз съм тук. Козела и Императора убиват Екатерина и сина на Вълка. Разстрелват ги като някогашните спецбатальони на Смерш, но преди да скрият телата, се появява моят човек и ги отнася от местопрестъплението.
— Султан, вестниците щяха да гърмят, ако в тази страна бяха убити майка и син.
— Прав си, Славе. Ще гърмят, ако знаят. Та моят човек ги укрива в един месарски хладилник и тръгва на мъст. Осъжда ги на смърт и търси начин да ги уязви. Влиза във връзка с Оливия чрез един от охраната, вече покойник, и готви отвличането й и предаването й в твои ръце. Козела обаче й поставя микрофон, разбира играта, пълни й путката с артилерийски взрив и я изпраща в преразход.
— Лъжеш, Султан!
Гледаха се няколко секунди в очите, после Япончик отклони поглед.
— Извинявай, Иван Фомич… Слушам те.
Севгун бръкна в джоба на сакото си, извади тесте снимки и ги разпръсна пред него.
— Моят човек нямаше куража да ти го каже лично, Япончик. Това е причината сега аз да стоя срещу теб.
Старият афгански вълк мълча дълго, загледан в остатъците на Литовката, после прибра снимките и вдигна глава.
— Кой е направил снимките?
— Моят човек.
— Къде е той?
— Чака ни в една запустяла кланица. При телата на Екатерина и племенника му.
— Само теб и мен?
Севгун вдигна рамене.
— Не, защо? Без значение е колко цигулари ще вземеш със себе си.
— Господин Алкалай, генерал Жаров е на спейсфона.
— Слушам ви, генерале.
Козела мълча няколко секунди.
— Принуден съм да ви предам една страшна вест. Оливия е мъртва.
Ред беше на Алкалай да си поеме въздух.
— Как?
— Взривиха я.
— Кой?
— Бившият емисар на Нерон Вълка за Америка. Нарковръзката му… може в сътрудничество с новия „Пентхаус“ или Легиона на честта и националното спасение, както се наричат напоследък.
— Защо?
Козела забави отговора.
— Може би търсят начин да ме извадят от равновесие, може би атакуват лично вас… Нямам точен отговор.
— Не мислите ли, че милионите на „Братството на Йехова“ са в дъното на това гадно престъпление?
— Не, господин Алкалай. Ние загубихме контрол над милионите на Чьорни.
— Как?
— Играхме. Заложихме на разликата между цена и курс на долара, спечелихме близо осемдесет милиона долара, но някой чрез легацията ни във Вашингтон проби менфрейма на нашата банка и отклони паричния масив.
— Кой?
— Убиецът на Оливия. Казва се Борис Китов. В подземния свят е известен като Бъстър Китън.
— Къде е той?
— Крие се някъде в страната. Обявих го за национално издирване.
Последва ново мълчание.
— Утре идвам за тялото на дъщеря си, генерал. Ще ви съобщя допълнително точния час.
— Ще ви чакам, господин Алкалай… Господин Алкалай, Кой е Иван Фомич Севгун?
Алкалай този път мълча прекалено дълго.
— Откъде знаеш това име? — троснато попита той.
— В София е… От няколко дни, с два частни самолета и един транспортен за колите на придружителите му.
— Ще говорим на четири очи! — Каза Алкалай и прекъсна връзката.
— Нели? — попита Козела. — Кога заповяда на Макака да убие Катя?
Бившата проститутка погледна Валериан Изов безпомощно и с престорена смиреност отговори:
— На двайсет и осми септември.
Козела започна да брои трескаво.
— На коя дата обесиха Макака? — попита генералът, макар и двамата да знаеха, че лично той го е обесил.
— На четвърти октомври — отговори Императора.
Козела продължи да брои.
— Кога гръмнаха Мишел Поета? Императора погледна купчината вестници върху бюрото си.