Разсеян, Козела отговори уклончиво:
— Какво да съм гледал? Филм? Не знам… български ли е?
Пилотът поклати глава и се усмихна с нещо средно между презрение и съжаление.
— Не, за Бога. Американски… За Виетнамската война. Първата реплика беше: „I like the smell of napalm earley in the morning“3, помните ли?
Беше шест без десет сутринта.
— Не, не помня. По-важно е ти да запомниш, че ако не млъкнеш, ще ти завра това дуло в гъза! — Козела му показа своя автомат М-18.
— Здравей, Султан! Изненадан съм, че казашките интереси се простират до София.
Севгун се усмихна кисело.
— Ние сме петдесет милиона, а вие — по-малко от десет. Вашите интереси се простират от полюс до полюс, защо нашите да не прехвърлят някакво си Черно море?
Алкалай седна срещу него и му подаде ръка. Севгун не я пое.
— Не вярвам в добрите ви намерения, генерал. Сега няма да получиш ръката ми, но ако ми докажеш, че си тук като приятел, ще те изпратя, ще ти държа вратата и ако тогава поискаш, ще те прегърна за довиждане.
Алкалай мълча толкова, колкото му трябваше на азиатския бандит да запали пура, да изпие водката си и да доиграе тъпата си роля на „бахчисарайския султан“.
— Слушам те, Алкалай!
— Знаеш ли защо съм в София, Султан?
— Не! Трябва ли да знам?
— Разбира се, че не си длъжен. Иван Фомич, убиха дъщеря ми. Преди два дни изпратих тялото й в Москва. Чувал ли си?
— Да — Севгун кимна. — Кого държиш отговорен за това гадно престъпление, генерал?
— Колебая се, Султан. Едни източници твърдят, че това е отмъщение на Япончик, Монгол и оная част от афганците, които Горбачов нарече „елитно общество «Нева»“…
Мълчаха дълго, после казакът се обади:
— Това са едните източници.
— Другите, Султан, твърдят, че имаш кръвен брат в София, някой си Бъстър Китън…
— Забрави, генерал! Той не е виждал дъщеря ти в живота си. Ако искаш господата Иванков, Серий-Монгол и компания, кажи какво предлагаш… Така е честно и по еврейски, нали?
Морис Алкалай мълча дълго, мъчеше се да потисне и омразата, и отвращението си от този Кубански простак. Когато се справи с вътрешните си проблеми, попита:
— Какво ще ми струват главите на въпросните господа, Иван Фомич?
Ред беше на Севгун да мисли.
— Напускане на България, Морис Албертович. Вдигаш „Нева“, „Криша“ и „Братството на Йехова“… Срещу честна дума, разбира се, и аз ти сервирам Япончик, пакетиран като пекинска патица! Дагаварилис?
Алкалай протегна ръка за втори път. Този път казашкият атаман я пое.
Валериан Изов и Недялка (Нели) Стойкова Петрова опитаха да излетят с ранния полет за Атина.
Граничната служба ги спря учтиво, но категорично.
— Банка „КБ ЖИТ“ е поставена под надзора на Централна банка, господин Изов. Вие сте к списъка на хората, които не могат да напуснат страната до второ нареждане.
— Господин Алкалай, Султана на Краснодар ви безпокои.
— Кажи, Иван Фомич… — сънливо отговори Алкалай. Беше два и десет през нощта и много малко хора знаеха, че е отседнал в специалния хотел на българския Генерален щаб. — Ти не спиш ли, по дяволите?
— Спя, когато мога, Морис Албертович. Под вашия хотел е спряна една джипка „Нива“. Вътре е моята част от нашия договор.
Сутринта полицията откри труповете на Япончик и Монгол. Бездомните кучета се бяха събрали да лижат кръвта, течаща през пролуките на една кола, която — както се изрази едно ченге — можеше да бъде наречена „срам за камерунското автомобилостроене“.
— Козел?
— Кажи, Императоре?
— Слушаш ли новините?
— Не.
— Намерени са убити Вячеслав Иванков — Япончик и Виталий Серии — Монгол!
— Е, и?
— Мисля си кой ли го е направил? Това май е като кутия „Пияни вишни“ за рождения ти ден.
Козела мълча, колкото протоколът предполагаше.
— Не те разбрах, Императоре! Въпрос ли ми зададе, или се обади да ми честитиш!
Нели грабна слушалката.
— Козел, спряха ни на аерогарата… Взеха ни паспортите…
Генерал Жаров се изсмя весело в слушалката.
— Не се ли сети как да предотвратиш кризата, Нели?
— Не — наивно отговори бившата проститутка.
— Ако беше извъртяла по един минет на граничарите, ти и оня боклук — Императора — щяхте да си печете задниците на Антилите… А сега?… Слушай ме внимателно! Търси Месалина! Ако я намерите и я погребете по християнски, може и да минете метър… по тънката лайсна. Ако не — ще напълните дупката… на незнайния войн и неговите курви. Кажи на Валери, че вече няма нито банка, нито „ЖИТ“, нито Ескадрон! Да търси начин сам да си спасява кожата.