— Нали решихме, че няма да ме ебеш? — попита задъхана Грета. — Каза, че само искаш да ми видиш циците…
— И сладката ти малка путка — възбудено басово звучеше „баронът“.
— Но само ще я видиш, нали? Няма да ми го слагаш.
Бъстър погледна ръцете й и изтръпна. В едната държеше автоматичен „Стечкин“, в другата — бутилка „Балантайс“.
Бръснатият и събу обувките и чорапите и бръкна в бикините й.
— Не пипай… Каза, че само искаш да ме видиш гола, мръснико.
Онзи разкъса бикините и се изсмя дрезгаво.
— Бръсната путка… — Кой знае защо това му се видя много забавно, грабна автомата, хвърли го на килима, взе бутилката и смъкна Грета на пода. — Сега ще ти го набутам в сладката бръсната шунда — отпи дълга глътка, извади надървения си член и го вкара във влагалището й.
— Ти ме ебеш, подлецо! — вяло каза Грета.
— Не, чета Библията! — пъшкайки, каза оня.
— Излъга ме — дишайки възбудено, започнала да участва в акта, каза Грета. — Каза, че само ще ме целуваш по гърдите.
— Целувах ли те? Целувах те! — отговори той.
— Но ме ебеш… Обеща само да ме видиш гола.
— Значи съм те излъгал — ебането ставаше все по-възбудено и мощно.
— Ако мъжът ми разбере, ще те застреля като куче!
— Вие, курвите, нямате мъже.
— Първо, не съм никаква курва, мръснико, и второ, моят съпруг е Бъстър Китън… Чувал ли си?
— Кой не е чувал за този боклук… Крие се като плъх… Почнах да не вярвам, че съществува.
— Бъстър Китън е моят мъж! — през пъшкане продължи Грета. — Ясно ли ти е?
— Ако го видиш, кажи му, че те е ебал Кълвача, дясната ръка на Императора.
Това беше достатъчно. Бъстър влетя в хола, грабна стечкина, изпразни го в главата му, взе бутилката уиски и напусна бившия си дом.
На сутринта откараха Грета в психиатрията.
Тази година циганското лято закъсня. След отвратителния студен октомври ноември дойде усмихнат, слънчев и топъл.
Месец в пълен разрез с бурните събития, които тресяха България. Изгаряха банка след банка, хлябът скочи над сто лева, комунистите опитаха безуспешно да свалят от власт комсомолската банда, която самите те бяха издигнали под претекста „Ново, образовано, необременено с вината на миналото поколение“. Тази млада граблива банда до такава степен вбеси своя овехтял, изкуфял електорат, че демократичните сили наложиха с фрапантно мнозинство своя кандидат за президент през следващите пет, а може би и десет години.
Ноември можеше да се запомни с още няколко социално-политически ориентира. Всеки ден — според сведения на Централната банка — от България изчезваха средно пет до седем милиона долара, а според Националната следствена служба главатарите на гангстерските групировки един след друг, легално или не, напускаха страната… Във въздуха се носеше мирисът на военен преврат, а всеки един от „новите финансови магнати“ знаеше, че излязат ли военните от казармите, техните глави ще паднат първи.
Над язовир „Огняново“ се стелеше утринна мъгла, слънцето играеше с многоцветния пейзаж, охраната беше по местата си, Нели спеше непробудно — снощи бяха празнували двайсет и петия й рожден ден с много шампанско до зори — а Императора по халат, бос в кашмирените си чехли, се мъчеше да открие Козела по мобифона. След стотина позива накрая набра централата на „Мобилтел“.
— Госпожице, безуспешно се мъча да се свържа с вашия абонат четири-седем-едно-девет-четири-едно. Бихте ли ми Казала какъв е проблемът?
След десетина минути чакане дойде и отговорът.
— Прав сте, господине. От вчера сутринта номерът е анулиран. Наш пропуск е, че не сме го предали на операторите.
Анулиран. Ръцете и краката му трепереха неудържимо. Козела беше изчезнал… По-лоша вест не можеше да получи. Потърси го в Ескадрона, но остър фелдфебелски глас му отговори:
— Поделение единайсет тринайсет преустанови съществуването си! Ние сме квесторски екип по ликвидацията.
— Търся генерал Иван Жаров — неуверено каза Императора.
— Не познавам такъв… Момент, ще попитам… — но отговорът беше същият. — Генералът не се е появявал в поделението повече от седмица, господине.
Козела беше изчезнал. Императора запали цигара, наля си уиски, макар че беше много рано още — само осем и десет сутринта — дръпна пердетата и се взря в язовира. Обичаше да гледа водни площи… Съсредоточаваше се и като че ли успяваше да избистри мислите си… И видя лодката. Някъде в далечината, на близо километър от резиденция „Ангор“ някаква черупка с гребла и рибар вече бяха оживили изкуственото езеро.