— Приемам ги. На добър час.
— Благодаря, полковник. Бъстър Китън е човек на думата.
Всъщност какво се беше случило в резиденция „Ангор“? При вида на мъртвия Вал Нели се беше хвърлила към телефона.
— Всеки момент ще дойде полицията — обяви ужасена тя на охраната и прислугата.
Вал, Вал, Вал… Крещеше вътрешността й. Беше по хавлия. Не можеше да посрещне полицията в този вид. Отиде да се облече. Когато слезе обратно в хола, „Ангор“ беше празен. Плъховете бяха напуснали кораба…
През нощта чу музика. Халюцинираше. Полицията си беше отишла отдавна, тялото на Вал беше откарано в моргата… Освен уредбата да се беше включила от само себе си.
Беше пила лексотан, с голям труд се вдигна от леглото и заслиза по стълбите. Запали лампите… Да, уредбата се беше самовключила… И видя Бъстър Китън. Седеше в едно от креслата и приличаше по-скоро на пастор в черните си дрехи, отколкото на убиец, проникнал в къщата й.
— Кой сте вие?
— Ти ли уби Екатерина Изова и малкия Велин?
— Не — отговори вяло тя. Наистина не беше ги убила. Тя само беше пратила Макака… и се сети. — Вие сте Бъстър Китън?
Борис Китов кимна, стана, приближи я бавно. Не излъчваше нито заплаха, нито агресия. Хвана двете й уши с ръце, заби късо стилето зад ухото й, положи я на канапето, изгаси уредбата и осветлението и напусна „Ангор“.
През нощта полицията подпали резиденцията.
На разсъмване Бъстър Китън погреба Катя и малкия Велин до роднините им в Кюстендилските гробища. После потегли на запад. Преди разсъмване беше прекосил границата.
X
Танковете излязоха на улиците…
XI
Планина с планина не се срещат, твърдеше народната мъдрост, но това не беше валидно за хората.
Козела и Бъстър Китън се срещнаха на цюрихската „Банофщрасе“ в ранния следобед на двайсет и втори декември. И двамата ползваха града като междинна спирка за далечна Америка, бяха облечени като бизнесмени средна ръка, невъоръжени на пръв поглед и заети единствено от мисълта да не привличат с нищо вниманието — нито на полицията на Хелвецката конфедерация, нито дори на гражданството. Козела се беше разходил около Цюрихското езеро, беше хвърлял „Попкорн“ на лебедите и търсеше второкласен ресторант да хапне нещо, чакайки самолета си за Бостън, когато Борис Китов — Бъстър Китън — препречи пътя му.
— Как си, Козел?
— Средна работа, Бъстър. Как се измъкна от страната?
Бъстър Китън се усмихна весело.
— Не бих ти задал такъв въпрос, колега.
Козела кимна.
— Прав си — помисли миг-два. — Имаш ли оръжие?
— В Швейцария? Да не съм луд!
Козела го прегърна престорено и го препипа, Бъстър Китън постъпи по същия начин.
— Девствен си като майка Тереза, да му ебеш майката — широко усмихнат каза Бъстър. — Изкушаваш ме да те поканя на обяд.
— Отнемаш ми инициативата, господин Китов — по същия начин отговори генерал Жаров, Милетиев и така нататък. — Избери най-скъпия ресторант и бъди мой гост.
Ядяха, супа аспержи в ресторанта на „Йелмоли“, пиеха бира „Праздрой“ и мълчаха. Имаха какво да си кажат, но труден, много, много труден беше разговорът между тези кървави мъже.
— Какво става в България, Борисе?
— Според радиото военните са забили вилицата в масата.
— Това не може да трае дълго. Европа няма да го допусне.
Бъстър Китън се изсмя презрително.
— Дреме й на Европа лявата путка за нас. Допусна ли Хитлер и холокоуста? Допусна ги. Допусна ли Сталин и азиатския му Гулаг?… Знаеш отговора. Европейските концерни са по-бандитски организации от „Нерон“, „ВИС“ и „SIC“ взети заедно.
Козела кимна.
— Така е, но военното положение им преебава интересите.
— Глупости, все им е едно дали ще купят демократи, болшевики или генерали… Парите не миришат, Козел. Чувал ли си?
— Чувал съм — широко усмихнат отговори генералът. — И така докога? Каква ти е прогнозата?
Бъстър Китън сви рамене.
— Все ми е тая. Аз си свърших работата, част от работата… Нямам намерение когато и да било и под какъвто и да е претекст, да се връщам обратно.
Мълчаха дълго.
— Императора жив ли е?
— Не.
Все по-дълго и по-тягостно мълчание.
— Нели Проститутката?
— Спи вечния си сън, Козел.
Бъстър Китън повика обера и на английски поиска кана водка, доматен сок, пипер, сол и лед.
— Ще ми правиш ли компания, Козел?
Генерал Жаров погледна часовника си.
— Да.
Кой беше казал, че половината от всеки диалог минава в мълчание? Истината беше, че най-малко девет десети от общуването на хора, които имат какво да си кажат, е тишина.