„Подход на монарх“ — каза Нели.
„Нито ще разберат, че ги лъжеш, нито че са миманс в пиеса, чиито главни герои са други“ — Козела.
„Робът не се нуждае от митове, а от камшик“ — генерал Токев — Теди.
Прави сте и тримата, мислеше Императора, но това не значи, че няма да бъда аз този, който ще определи мястото ви в социалната скала. Нели беше елитарната му партньорка и всеки момент щеше да я афишира. Беше убил сводника й и двама от четиримата й сексуални клиенти. Когато откриеше и другите двама, курвенската й биография щеше да е мъртва. А тя… прости, Господи, романтичните ми пориви… Императрица! Нели? А другите двама?
И Козела, и Генерала бяха лоялни съдружници в „ЖИТ Интернешънъл“, но това не значеше, че не водят таен живот и не подсигуряват спасителни изходи за кризи в отношенията. „Няма жив герой!“ — беше девизът на Козела, а животът имаше задължението да потвърждава тази сентенция. „Не героят е мъртъв!“ Не! „Няма жив герой!“ — беше истината, а героизмът — глупост, инфантилизъм, психическо разстройство, снижен праг на самосъхранение. Козела знаеше, че е страхлив във въображението си и безразсъдно смел в гордостта си, а това беше смъртноопасно за човек с неговата професия. От една страна, обичаше и се доверяваше на съмненията си, от друга, беше готов да ги игнорира при най-незначителното уязвяване на личността му. Трябваше да поднови отношенията с Морис Алкалай или да легне под секирата на КГБ. С фантазията си знаеше какво ще се случи с Пентхаус, ако поведе война с Центъра, но цената на мира беше връщането на Оливия, а гордостта му въставаше, озъбваше се като ротвайлер и тръгваше в атака. Руснаците бяха най-голямата работа в света. Ако бяха писатели, бяха Достоевски, ако бяха убийци — достатъчен беше само Ленин, убиец на убийците, Атила е сухо конско лайно в сравнение с него. Ако решеха да не ебават закони, бяха такива гангстери, че сицилианските пръдльовци изглеждаха като че ли всеки миг ще запеят хора на „Набуко“. Императора каза: „Ще минем без КГБ, ако се налага!“, но Теди му беше изброил над петдесет бригади на „Нева“ само около морето, а колко бяха в страната, Господ знаеше.
Докато на верандата на „Пентхаус“, надвесен над централна София, се чудеше на кого да вярва — на фантазията или на гордостта си — Оливия реши проблема.
— Татко ни кани в Пицунда, Иван. Можеш ли да отсъстваш две седмици?
— Да — машинално кимна Козела. — Пицунда? Къде е това?
— Грузия… Там Кавказ се спуска в Черно море. Ще видиш вилата на Сталин, Хрушчов, Андропов и останалите комунистически хегемони.
— И баща ти ни кани… теб и мен? На курорт?
— Соломон и Бесния са мъртви… Аз съм свободна жена. Ти — моят приятел… Господ знае, някой ден…
Козела взря левантинските си очи в ледовитите езера на литовката.
— Япончик е жив.
— Да — Оливия седна, взе чепка грозде, внимателно постави едно кехлибарено зърно между карминовите си устни. — Може би генералите Алкалай и Жаров ще успеят да усмирят бандита Япончик.
Козела мълча омаян, връхлетян от шемет. Всичко идваше внезапно в тоя шибан живот, д’еба мама му — и щастието, и кучешкият край.
— Искаш да отидем в Пицу… и с баща ти да решим как да скъсим с една глава афганската легенда?
— Да, Иван. Искам. Татко чака отговора ти на телефона.
Алкалай беше любезен, дори весел, нарече го „голубчик“, но в края на разговора не забрави да поиска с лихвите шестте милиона долара на Майкъл Чьорни, с които мъртвият евреин оперирал от името и в полза на „Братята на Йехова“. С трийсетте процента лихва това правеше повече от осем милиона.
Доларът! Това беше цената на любовта на Оливия и смъртта на Япончик, който вече я търсеше в Москва. Пустият му долар! Той беше ебал мамата на Съветския съюз, на социалистическия лагер, на СИВ и на Варшавския договор, че него ли щеше да пожали.
Преди да се върне при Оливия, Козела вече знаеше, че му предстоят независими от „ЖИТ Интернешънъл“ банкови операции. Нямаше никакво време. Трябваше да започне да действа още тази нощ.
Теди взе душ, запали цигара и легна на канапето пред телевизора. Докато блуждаеше с дистанционното по каналите, погледът му попадна на някакво модно шоу. Пако Рабан гостуваше в София. Стар комунистически трик — бяха готови да поканят и Сатаната само и само да омаловажат посещението на Негово величество Симеон II в родината. Да, ама не! Не им минаваше номерът. Монархизмът или поне антикомунизмът беше избухнал като бомба и така заля страната, че болшевишките министри се изпокриха кой къде свари — от Ханой до Ню Йорк… Погледът му попадна на една от манекенките и скочи като ужилен. По пътеката вървеше самото съвършенство. Конферансието спомена някакво име… Българка? Теди натисна звънеца и охраната нахлу в хола.