— На вашите заповеди…
— Млъквай! Ела тук. Гледай! Къде се провежда това ебано ревю?
— НДК, господин генерал.
— Сядай тук. Колко цеви имаме в къщата?
— С мен шест.
— Гледай! — Теди скочи и му посочи с пръст, забит в екрана. — Виждаш ли тази манекенка? Запомни я добре. Запомни ли я?
— Да, господин генерал.
— Бягай в НДК. Веднага. Ще научиш всичко за нея — име, адрес, телефон, любовник, ако има, в коя фирма е манекен… Всичко, ако не искаш да ти одера кожата. Обади се веднага, като събереш информацията!
Теди се облече бавно, постара се да заприлича на уелския принц, поля се обилно с „Паша“ и зачака. Охраната се обади след трийсетина минути. Манекенката се казваше Грета Миладинова, живееше на Петте кьошета и имаше дълга биография. Бивша секретарка на покойния президент на „Янтарбанк“ и настояща любовница едновременно на Бързашки, злополучния главен секретар на болшевишкото МВР, и по-лошо, много, много по-лошо — на шефа на „Пирана“ Младен Бухалов — Баджо, един от най-безпощадните убийци в страната. Война с „Пирана“? Това значеше война с борци и бивши ченгета, а на Теди му се драйфаше и от едните, и от другите, въпреки че командваше Ескадрона на смъртта.
Майната му, щеше да мисли после. След ревюто Грета беше отишла в „Суингинг хол“ с компания и Теди щеше да я види на живо. Ако ефектът на живо се покриеше с телевизионния, щеше да прати Ескадрона срещу Баджо и бандитските милиони на „Пирана“, макар че не парите щяха да бъдат главният му мотив. Генерал Тодор Токев — Теди избра ваза от яспис сред кой знае от кого събираните съкровища на Ескадрона, уви я като сватбен подарък и отиде в заведението, придружен от елитната си охрана.
Грета беше прехвърлила трийсетте, но беше самото изкушение и го знаеше. По-лошо — декларираше го.
— При мен е голяма навалица, приятел — гледайки го през чашата, каза тя. — Ако си толкова смел колкото елегантен, можеш да си опиташ късмета!
— Оцелявам. Това е достатъчно.
Лицето на Грета се опъна, страх се мярна в очите й.
— Ще видим — тихо промълви тя. — Приготви си легендата. Шефовете на „Пирана“ идват при нас.
Теди замръзна. Нямаше право на публични скандали, но нямаше и начин да се измъкне.
Сам попаднах в трапа!, помисли ядосано, когато чу:
— Добър вечер, генерал Токев. Човек с вкус ви е препоръчал това заведение.
Обърна се. Зад гърба му беше печално известният гангстер Баджо.
— Генерал? — искрено учудена извика Грета.
— И то какъв! — мазна усмивка цъфтеше върху лицето на бандита. — Генерал Токев командва Ескадрона на смъртта.
Уж случайно, Бухалов събори ясписа от бара и го натроши на хиляди парчета. Теди се усмихна. Знаеше, че е красив. И че усмивката озарява лицето му като на светец ореола.
— Право е бандитчето, госпожице. Наистина съм генерал! — надвеси се над ухото му, беше цяла глава по-висок, прошепна: — Това беше краят ти, джудже! — и напусна заведението.
II
„Човекът-тайна“, Лозев, се върна в България след дълго отсъствие — поиска среща с ръководството на „Пентхаус“. Дебелия и генерал Боев бяха мъртви, но Валентин Андреев и Михаил Младенов — Мишел се отзоваха на позива. Беше юли, неделя на обяд, в градината на Руския клуб беше заета само още една маса и никой нямаше да пречи на деловия разговор на старите съратници. Поръчаха водка, черен хайвер и дълго бъбриха общи приказки, очаквайки някой да изплюе камъчето.
— Какво става в държавата? — все пак попита Лозев.
Спогледаха се усмихнати.
— Сериозно ли не знаеш? — на свой ред попита Мишел.
— Може ли батакът да е толкова всеобхватен, колкото твърдят вестниците?
— Брат ми е лекар — намеси се Валентин Андреев. — Педиатър. Беше пълен въздържател. Сега пие като донски казак. Опитах да му говоря. Родният ми брат ме напсува на майка. Каза: „Докато девет от десет деца са болни от глад, не ми давай съвети, другарю комунист!“
— Не може да бъде! — възкликна Петър Лозев. — В тази страна не е имало глад и по време на войните!
— Сега гладът е повсеместен — тихо отговори Андреев.
Мълчаха дълго.
— И това е дело на комунистите? Младите образовани кадри, необременени с идиотщините от миналото?
— Точно те! — Мишел намаза хайвер върху ръженото хлебче, изстиска лимон отгоре и му го показа. — Този залък се равнява на месечния доход на средния българин.
Ново мълчание ги затисна. Вече никой не поглеждаше хайвера, но поръчаха втора бутилка водка.