— Да ги свалим, щом са чак такива некадърници — като на себе си каза Лозев.
— Лошото е, че няма с кого да ги заместим.
— Глупости, Мишел. Не може да не намерим двайсет способни мъже сред един милион социалисти.
— Де да беше глупости. Корупцията е просмукала като… acid1 костната система на партията. Информационната завеса се вдигна. Сега и децата знаят, че Ленин и комисарите са били шайка крадци, избили една трета от Русия в името на равенството, за да отворят милиардни сметки в западните банки. Знаят, че Сталин изби друга трета, за да издадат кодовете на банковите влогове и заграби заграбеното. Каквито учителите, такива и учениците. Държавата се краде под формата на приватизация, социална реформа, свободно банково предприемачество. Основните крадци са обучените в европейски и американски колежи комсомолци.
Лозев погледна въпросително Валентин Андреев.
— Чуваш самата истина, Лозев. Гадната, горестна истина за пълния разпад на всякаква нравственост.
— Добре де… Нали има опозиция, мама му стара.
— Шайка гладни копелдаци, които мечтаят да се доберат до кокала.
— Светът познава смесени управленски модели, коалиционни, експертни, служебни…
— У нас нищо не помага, Петре… Освен дървото. Трябва да се вдигне мораториумът върху смъртното наказание, да се избият последните три кабинета до крак… Без съд! Назидателно! Народът ще знае за какви грехове са разстреляни!
— Народът може би, Валентине, но светът — не!
— На прехваления демократичен свят въобще не му пука за нас.
Ново мълчание, гарнирано с водка, главоболие и все по-тягостно настроение.
— Очаквате да кажа военно положение, нали? — все пак Лозев наруши тишината.
— Няма значение кой ще го каже! — обади се Мишел. — Не военно положение, а откровен военен преврат! Светкавичен и безмилостен! Това е единственият изход от блатото. Никакъв комунизъм, социализъм… Всички „изми“ намирисват на онанизъм. Отвратени от корупцията и продажността на политиците в синьо, червено, зелено, лилаво и така нататък, военните взимат в ръцете си съдбата на отечеството и пращат на майка им в путката всички политически лидери, банкери, профсъюзни деятели и, разбира се, бандитите… Пиночет! Стадионите в телени мрежи. Който иска да напуска държавата, да върви на майната си, който остане, ще изтърпи присъдата си и ще живее само и единствено от собствения си труд.
— Западът няма да приеме хунта, Мишел. Утре започва двайсет и първи век.
— Грешиш, Лозев. Аз съм историк. Формално светът осъди превратите на Франко, Салазар, Пападопоулос, Еврен, Пиночет, но всъщност ги подкрепи и помогна на временните диктатори да кюртират държавата си от бандитизъм и корупция. До един изброените войници са национални герои на страната си!
Същата вечер, 23,30. Терасата на хотел „София“, наречена „Панорама“.
— Аз съм пиян, момчета — каза Лозев. — Ще повърна. Намерете аспирин, ако е възможно.
— Повърнах два пъти — усмихна се Мишел. — Ние сме трима пияни лайнари, решили да ебат мамата на България.
— Не дрънкай глупости — Валентин стана. — Ще намеря аспирин, дори ако трябва да накарам шибаните келнери да разбиват някоя аптека.
Заваля дъжд. След убийствена десетдневна задуха облаците се сблъскаха в гръмотевична канонада, изви се вихрушка, заваля като в притчата за Потопа.
— Преврат? — като на себе си каза видимо освеженият Лозев. — Сондаж сред генералите!
— Сред капитаните — обади се Мишел. — Генералите правят преврати в Африка и по тихоокеанските острови.
— Имаш ли предвид офицери?
— Да, Лозев. Трябва да подготвим терена. Имаме предварителна работа.
Генерал-полковник Лозев, шеф на ВКР, шампион по пистово колоездене, четирийсетгодишен, говорещ основните езици по света, бързо излизаше от алкохолната криза. Сега, осветен от бурята като от сценични прожектори, той изглеждаше непоклатим като сфинкс и фанатичен като камикадзе пред таран.
— Можеш ли да степенуваш полезните ходове?
Мишел кимна, втренчен в лицето на Валентин Андреев. Може би историкът, социологът и политологът на тайните служби трябваше да вземе думата.
— Говори! — уморено каза „поетът“, стана и излезе на терасата. Секунда по-късно го видяха да подлага тил на пороя и да повръща върху площад „Народно събрание“.
— Трябва да инфектираме опозицията! Бандитизъм! — започна Мишел. — Ще инфилтрираме криминални типове Във висшия екип. Ще им подхвърлим лесен достъп до големите мангизи. И ще ги компрометираме, като му дойде времето.
— Кадри?