— „Криша“ — обади се Мишел. — Япончик, Монгол, армиите им в Брайтън — Ню Йорк и руските отбори в Питър, Москва, Казан, Одеса…
— Във връзка ли сме с Япончик?
Мишел поклати глава.
— Това е твоя работа, генерале. Япончик иска парите на Чьорни и дъщерята на Алкалай. Ще подаде ръка на всяка легитимна сила, която се наеме да задоволи претенциите му.
— Легитимна?
— Тази нощ ние се превърнахме в Легион на честта и националното спасение! — кротко продължи Мишел. — Създаваме структури, търсим контакти, разширяваме лъчите по хоризонтала и, ако е рекъл Господ, отърваваме горката държава от крастата на бандитизма, корупцията и политическото невежество. Организацията трябва да се сдобие с форма и ти, нейният водач, да одобряваш или отхвърляш бъдещите контакти.
След дълго мълчание Валентин Андреев процеди през зъби:
— Бог да благослови Легиона, господа, и неговия водач — генерал-полковник Петър Лозев!
Амин!, помислиха висшите ченгета от бившата ДС.
7,10 сутринта, ресторанта на аерогара София.
Ядяха шкембе чорба, пиеха леден „Туборг“ и разсеяно наблюдаваха излитането и кацането на самолетите. Беше свежа и чиста утрин. Бурята беше отмила праха на вечно мръсната София, прочистила въздуха през озоновия си филтър и беше истинско удоволствие изтрезняването по старата изпитана рецепта. Лозев довърши чорбата, запали цигара и огледа партньорите си.
— Да подредим по значимост операциите… — погледна Поета. — Валентин, това е по твоята част.
— Комсомолците се пържат в собствен сос, троянски коне в опозицията, под око КГБ и „ЖИТ“. Подготвяме военните, изостряме апетита на „Криша“, избираме деня и провеждаме кюртаж под кодово название… „Възкресение“? Как звучи?
— Точно и лесно за възприемане — каза Мишел.
— Изстрел в десятката, Валентин — генералът изглеждаше възбуден и напрегнат. — Време е да говорим с имена.
— Мразя имената!
— И аз — потвърди Мишел. — Старото полицейско правило. „Името е куршум, изстреляш ли го, връщане няма!“
Лозев се усмихна.
— Добре, колеги. Време е за имената.
— Япончик, Сенка Маленкий те безпокои.
— Слушам, солдат.
— Оливия е в Русия.
— Москва?
— Пицунда. С придружител.
— Любовник?
— Така твърдят „свинските уши“ — това беше понятие за доносник-доброволец, на когото не се плаща и се вярва петдесет на сто.
— Име?
— Алкалай го пази като Кохинор. Достъпен е за морски бинокъл.
Япончик се разсъни, скочи, дръпна пердетата и се взря с празен поглед в одеското пристанище. Там долу се люшкаше яхтата „Койот“, с която още тази нощ щеше да тръгне на юг, към Грузия.
— Това ли е всичко, Сен?
— Почти… Следобед пристига Монгол. Къде да те търси?
— Хотел „Черномор“ в Сочи… Искам дузина казаци… Въоръжени до зъби… Хеликоптер, ракети и всичко необходимо за електронно подслушване. Ти си атаманът, Маленкий.
— Кога е атаката, Япончик?
— Сбор в „Черномор“. Ще действаме според обстоятелствата, солдат — Япончик се съблече гол и влезе в банята. — Ще ме търсят варненски разбойници. Шефът им се казва Кала!
— Да ги взема на юг.
— Ще ги настаниш в „Росия“… Да чакат… Колкото трябва, толкова. Ясен ли съм?
— Ясен като месец, мать твая…
Япончик реши да вади врели картофи с чужди ръце и изпрати Сенка срещу вилата на Алкалай. Знаеха два-найсетстепенната й осигуровка, владееха прихващане на капани, лазерни щитове, преодоляване на невидими заплахи и невинни крепости с внушителния вид на пирамидите и крехки като черупки на яйце. Казаците на атаман Семьон Фрин — Маленкий бяха превземали двореца на афганистанския президент Хафизула Амин и тази плейбойска вила им се виждаше беззащитна като детска ясла.
Загинаха. Не остана жив казак да разкаже какво се е случило в Пицунда през нощта на 7-ми срещу 8-ми септември. Япончик пиеше уиски в „Черномор“, когато поредната лоша вест стигна до него. Не му вървеше. Да, категорично можеше да заяви, а и да докаже, че зарът тече в негов ущърб. Излишно беше да хленчи на глас.
— Трябва да примамим Алкалай в България.
— Как? — попита Монгол.
— Не знам…
— Оливия?
Япончик го погледна с празен поглед.
— Познавам я… И тя ме познава. Ще й замирише на лайно… Не. Мисли друг трик… Нещо, което го няма дори в литературата.
— Ти мисли, Япончик. Оливия е твоя жена!
— Де да беше — лицето на афганеца сиво, та черно, настроението буреносно, та взривоопасно. — Обратно в България, Монгол. Щом „Калашников“ е негоден, ще опитам „Паркер“.
— Лошо ли ти е, Слав?