По аналогия с вашия опит бих могъл да сравня нашето положение с това на екипажа на звездолет със система, осигуряваща необходимите биологични условия. С тази разлика, че в случая с нашето Селище периодът, през който трае това положение, не е ограничен, а коефициентът на риск е с няколко степени по-нисък, отколкото при полет към звездите.
— Основният въпрос е: колко време ще трябва да останем тук? — Бен се подразни от този въздълъг увод на общи теми.
Дребния като че се пообърка, помълча доста дълго и най-накрая с подчертано официален тон заяви:
— Не съм упълномощен да отговарям на подобни въпроси.
— Как така? — изрече Командора сякаш на себе си. — Значи ли това, че сме затворници?
— Нищо подобно, Командоре! — Дребния рязко се оживи. — Смятаме ви за равни с останалите жители на Селището. Дори бих казал, че се отнасяме към вас с особена симпатия. Но щом сте тук, ще трябва да се приспособите към спецификата на нашето положение. За всички нас има определени правила на поведение и изисквания на дисциплината. Преди всичко се изисква безпрекословно подчинение на всички разпоредби на Съвета на експертите. В името на всеобщото добро всяко нарушение се наказва сурово. Поради известни важни причини нито един от вас, както и нито един жител на кое да е лунно селище в настоящия момент не може да отлети оттук. Забранено е дори, без специално разрешение на СЕК, да се напуска Селището и да се излиза на повърхността.
— А защо да не можем да отлетим оттук? — попитах аз. — Нали ако не бяха вашите сигнали, веднага щяхме да преминем на околоземна орбита!
— Скоро ще разберете. Понастоящем кацането там е… невъзможно.
— Невъзможно ли? — извикахме почти всички в един глас.
— Е, да речем… — Той се поколеба. — Да речем, че е безсмислено… че не се препоръчва…
— Какво е станало със Земята? — Паво стана и изправи почти двуметровото си тяло. Приближи се до онзи. Извисяваше се най-малко половин метър над него. — Какво сте направили с нея?
— Седни! — Дребния се отдръпна до стената, гласът му трепереше. — Преди всичко — не ние, защото не ние сме отговорни за всичко, което е станало по време на вашето отсъствие. Питаш ме какво е станало ли? Ще ти отговоря с едно изречение: изминали са двеста години. Това е станало, а останалото е само последствие от този факт… Трябва да ни бъдете благодарни, че ви насочихме към нас. Истинска щастлива случайност беше, че приехме вашите сигнали. Отдавна никой не ви чакаше, всички бяха забравили за вас… А това, което ви предлагаме сега, е единственото предложение, което можем да ви направим, и единствената възможност… Трябва да приемете! Друг изход няма!
— Какво е станало? — настояваше упорито Паво, все още надвесен над дребния човечец от Луната. — Заразена биосфера? Отровени води и въздух? Радиоактивност?
— Не, не! — Притиснат до стената, Дребния се извиваше като змиорка и страхливо пулеше очи. Очевидно беше, че тази неприятна мисия му е дошла до гуша. — Нещо съвсем друго…
— Кога? — отсякох аз.
— Трудно ми е да определя… Всичко е продължило десетки години. Тук сме от няколко поколения.
— Значи, на Земята… Там вече… никого ли няма? — Гласът на Луза беше неестествено пресипнал.
— Има… Те са там и ще останат още дълго… Трябва да изчакаме тук, да запазим човешката цивилизация, докато не изчезне и последният от тях…
— Кои са тези „те“? Не можеш ли да се изразяваш по-ясно? — изръмжа Бен, който се люлееше на стола си. — Да не би да са… чужди?
— Не, не е имало и няма никакви извънземни. Те са, хора или може би… би трябвало да кажа… Е, всъщност уж са хора, но… — Дребния съвсем се уплете. Току хвърляше уплашени погледи към огромния Паво, надвесил се над него зловещо. — Разберете ме! Аз съм само ваш наставник, определен от СЕК… Нямам никакви пълномощия, не отговарям за никакви решения, взети по отношение на вас, или за каквото и да било тук. Дори не знам всичко, родил съм се тук, в Селището, никога никъде не съм бил. Не съм виждал с очите си нито Земята, нито онези. Съмнявам се дали изобщо тук има някой, който да ги познава, който да е бил там… Може би някои от членовете на СЕК, но е било много отдавна. Те са много стари, май че по-рано са прескачали дотам понякога, но сега… Знам само, че това е забранено, че трябва да чакаме, защото там не може да се живее. Един ден ще се завърнем. Може би не ние самите, а нашите внуци. Нашата цел е да просъществуваме. Единствена цел, на която е подчинено всичко останало: законите и принципите на живот в Селището, интересите на всеки от нас поотделно… Чакаме търпеливо, за да постигнем целта си в едно от следващите поколения…