На някои и това не им се случва, казах си аз, но се овладях и замълчах. Телемах беше прав да се гневи и не беше редно да му се меся и да го успокоявам. Лъвовете се разхождаха в градината и листата шумоляха под краката им. Небето се проясни. Звездите най-сетне се показаха зад облаците и заблестяха като фенери. Ако напрегнехме слух, можехме да доловим тихото им движение под небесния купол.
— Как мислиш, истина ли е това, което казваше баща ми — че добрите не го харесвали?
— Баща ти обичаше да го казва, но истината беше друга. Майка ти го е харесвала, нали така?
— И ти си го харесвала.
— Аз не твърдя, че съм добра.
— И все пак си го харесвала.
Телемах повиши едва забележимо тон и аз премислих думите си.
— Не забелязвах най-лошото. Той не беше лесен човек. Но беше мой приятел във време, в което се нуждаех от приятели.
— Богиня, която се нуждае от приятели?
— Всички нормални същества имат нужда от приятели.
— Възползвал се е от теб.
— Аз пък превърнах другарите му в прасета.
Телемах не се усмихна. Беше напрегнат като опъната тетива.
— Всички тези богове и смъртни, които са му помагали! Бил е незаменим в хитрините и умението да използва другите.
— Мнозина биха му завидели.
— Не и аз. Благодаря ти за разказите и за истините, които научих. Не всеки би си направил труда да ми отдели толкова време и внимание.
Изведнъж ме обзе паника, изтръпнах и попитах:
— Всъщност защо дойдохте тук?
Той замига.
— Нали ти казахме? Трябваше да напуснем Итака.
— Но защо дойдохте точно тук?
— Предложението беше на майка ми — умислено рече той, сякаш се събуждаше от сън.
— И все пак защо?
Телемах поруменя.
— Както казах, тя не споделя мислите си с мен.
Никой не може да отгатне какво е намислила, докато резултатът не е налице.
Той стана и се оттегли в стаята си.
Студеният въздух се просмукваше в къщата и аз не мърдах от стола пред огнището. Трябваше още първия ден на скалата да я принудя да ми каже истината. Толкова внимателно ме беше подпитала за магиите, които спират дори олимпийските богове!
Идеше ми да отида и да изтръгна вратата на стаята й заедно с пантите. Стоях до прозореца и стисках перваза до болка. До сутринта имаше много време, но какво беше времето за мен… Звездите избледняха и островът се появи заедно със светлината на утрото. Въздухът се промени и небето се забули. Поредната буря. Кипарисовите клони засъскаха от вятъра.
Първо се събуди Телегон. После Пенелопа и Телемах. Дойдоха в трапезарията и аз усетих погледите им на зайци, които дебнат сянката на ястреб. На масата нямаше закуска. Синът ми се втурна за чинии и храна. Аз все така стоях до прозореца и се наслаждавах на мълчанието и на погледите в гърба си. Телегон ги покани да закусят. Представих си как ги поглежда извинително — съжалявам, ама майка ми понякога се държи особено…
— Погрижи се за свинарника — обърнах се аз към него. — Трябва да се стегне, а се задава буря.
— Добре, мамо.
— Брат ти може да ти помогне.
Последваха разменени погледи и Телемах кимна.
— Разбира се.
Щом излязоха, попитах Пенелопа:
— Ти за глупачка ли ме взимаш? Разпитваш невинно за магиите ми, сякаш не те интересуват. Кой бог те преследва, кажи! Чий гняв ще се стовари на главата ми?
Тя седеше пред стана с грубата черна вълна в скута. В краката й имаше вретено и хурка от слонова кост със сребърен връх.
— Синът ми не знае. Той не е виновен.
— Несъмнено. Аз знам кой плете паяжината.
— Признавам, че постъпих умишлено с довода, че си богиня и магьосница, и затова… отмъщението няма кой знае колко да ти навреди. Всъщност това е лъжа, тъй като деянията на боговете са ми добре познати.
Спокойствието й ме вбеси.
— Значи си мислиш, че все някак ще се измъкнеш? Синът ти описа баща си като човек, който се възползва от другите и причинява само нещастия. Как ли би описал теб?
Въпросът имаше ефект и привидното й спокойствие беше нарушено.
— Мислиш си, че съм някаква невзрачна вещица, но не си обърнала внимание на разказите на мъжа си — продължих аз. — От два дни си в дома ми. Колко пъти яде? Колко чаши вино изпи?
Тя пребледня. Забелязах сивеещата като пълзяща зора ивица в пътя на косата й.
— Отговори! Или ще използвам магии!
— Ти вече го направи. — Думите й бяха ледени и тежки като камъни. — Страхуваш се от присъствието ми на острова, но кой започна пръв, и то на моя остров?
— Синът ми замина по свое желание.