— Не става дума за него, а за теб, за отровата в копието, която уби съпруга ми.
— И аз тъжа за смъртта му.
— Така казваш.
— Може би чакаш извинение, но и светът да се обърне, аз няма да ти се извиня. Ако Одисей не беше умрял, синът ми щеше да умре. Готова съм на всичко, за да живее.
Ако не беше толкова угрижен, погледът на Пенелопа можеше да се изтълкува и като гневен.
— Постигна своето. Синът ти е жив. А ние сме тук…
— Гледаш на това като на отмъщение. Довлече ми яростта на боговете!
— За мен е нещо като отплата.
Тя се владееше до съвършенство и от нея би станал отличен стрелец, но аз не се предавах:
— Уважаема Пенелопа, тук няма място за пазарлъци. Намираш се на Еея.
— Ти какво предлагаш? Да ти се моля? Вероятно да, нали си богиня.
Тя коленичи, вдигна ръце и сведе поглед.
— Дъще Хелиосова, Светлоока Цирцея, Властелин на животните и Магьосница на Еея, предостави ми убежище на страховития си остров, тъй като нямам съпруг, дом и няма място на света, където да живеем в безопасност и мир. Готова съм да правя жертвоприношения всяка година, само ме приеми.
— Стани.
Тя не помръдна. Позата никак не й отиваше.
— Съпругът ми питаеше добри чувства към теб. Признавам, че това не ме радваше. Разказваше ми за чудовищата и боговете, които беше срещал, но само теб искаше да види отново.
— Казах да станеш.
Пенелопа се надигна.
— Ще ми разкажеш всичко и тогава ще реша.
Имах чувството, че във въздуха прехвърчат мълнии.
— От разговора със сина ми сигурно си разбрала, че баща му се завърна променен. Беше преживял толкова много страдания и се беше сблъсквал толкова често със смъртта, че не можеше да живее като нормален човек. Вероятно воините го бяха проклели.
— Вероятно да.
— Синът ми е по-добър от мен и от баща си. Не забелязва някои неща.
— А ти как понесе всичко?
— Аз съм от Спарта. Ние сме наясно с последиците от войните. Ръцете на старите воини треперят, сънят им е неспокоен и чуят ли тръба, подскачат и разплискват виното в чашите си. Ръцете на мъжа ми бяха като ръце на ковач — не трепваха — и още при първия зов на тръбата той беше на пристанището с поглед към хоризонта. Истинското му аз изпъкна във войната и тя не го сломи. Възможностите и уменията му намериха достойно поле за действие в Троя. Той беше винаги готов с план, заговор и стратегия за победа.
— Знам, че Одисей е искал е да избегне участието си във войната.
— О, тази история с лудостта и плуга беше замислена нарочно. Беше се заклел пред боговете и знаеше, че измъкване няма. Очакваше, че ще го разкрият, и така се надяваше да внуши заблудата, че номерата му са много лесни за разгадаване.
— Не останах с такова впечатление…
— О, всяка дума на съпруга ми беше лъжа. За всичко и за всекиго. При него нямаше прямота и откровеност.
— Той говореше същото за теб.
Предполагах, че това ще я обиди, ала тя кимна и продължи:
— Ние двамата се мислехме за най-великите умове на света. Когато се оженихме, направихме безброй планове как ще обърнем всичко в наша полза. После започна войната. Агамемнон беше възможно най-лошият вожд, но Одисей реши да го използва, за да блесне. Така и направи. Хитростта му победи Троя и преобрази половината свят. Аз също не се спирах — как да увеличим реколтата, къде да хвърлим мрежи за най-богат риболов, кои породи кози да чифтосаме… Грижех се за процъфтяването на Итака. Трябваше да го видиш, когато се завърна. Изби кандидатите и остана сред козите, рибите и побеляващата си съпруга, която не беше богиня и му беше родила син, когото не разбираше.
Гласът й прокънтя в стаята като пречупен кипарис.
— Нямаше военни съвети, нито пък армия, която да командва. Нямаше и мъже — половината бяха загинали в битки, а другата половина бяха моите мъртви кандидати. Непрекъснато пристигаха вести за чужда слава и величие: Менелай беше построил нов златен дворец, Диомед беше победил някакво царство в Италия, дори троянският беглец Еней беше основал град. Одисей предложи на Орест, сина на Агамемнон, да му стане съветник, но той отговори, че има достатъчно съветници, а и не би желал да натоварва с работа герой като него. Обърна се и към синовете на Нестор и Идоменей, но отговорите бяха същите. Не го искаха. Успокоявах се, че му трябва малко време и че ще се върне отново към домашния уют, че отново ще ми се радва и двамата ще кроим планове както преди. — Пенелопа се усмихна горчиво и добави: — Той не желаеше такъв живот. Сновеше по брега, аз го гледах от прозореца и си мислех за огромната змия, за която ми беше разказвал — хората на север вярвали, че тя ще погълне целия свят.