Помнех тази история и края й, когато змията се самоизяжда.
— Одисей крачеше и си говореше сам, а кожата му блестеше като сребърна.
Сребро!
— Атина?
— Че кой друг! — усмихна се тъжно Пенелопа. — Спускаше се от небесата и му шепнеше за приключенията, които изпускал.
Неуморната богиня Атина не спираше да плете интриги. Тя се беше борила, за да върне героя си у дома, да го види на пиедестал не само за негова, а и за собствената си слава. Да чуе как разказва за подвизите и за гибелта на троянци, в която беше замесена и тя. Спомням си как възторжено говореше за него като за сова с плячка в ноктите. Любимецът й не биваше да се задоволява с домошарство. Той не трябваше да се свърта на едно място, а да е деен, агресивен и непримирим, да я изненадва с нови остроумия и гениални хитрости.
Дърветата се олюляваха под тъмното небе. На сумрачната светлина в къщата лицето на Пенелопа изглеждаше фино и изтънчено като Дедалова скулптура. Сега разбрах защо не беше ревнувала Одисей от мен. Не аз бях богинята, отнела съпруга й.
— Боговете се правят на всезнаещи родители, но всъщност са деца, които пляскат с ръце и очакват още и още — рекох аз.
— Ала ето че нейният Одисей е мъртъв и къде ли ще намери още и още? — попита Пенелопа.
Най-сетне картината стана цяла: боговете не се отказват от съкровища и Атина щеше да се насочи към онова, което беше останало от кръвта на Одисей.
— В Телемах.
— Точно така.
Учудих се, че в гърлото ми заседна буца.
— Той знае ли?
— Как да му кажа…
Тя стискаше вече сплесканата в ръцете й вълна, а аз усетих надигащия се у мен гняв. Атина беше обмисляла как да накаже Телегон и Пенелопа беше виновна, тъй като с присъствието си излагаше сина ми на риск. Огънят на яростта ми пламна. И все пак — от всички богове, които Пенелопа можеше да ми навлече, Атина беше най-поносима, тъй като знаех какво мога да очаквам, пък и какво по-лошо можеше да ни стори?
— Да не би да се надяваш, че можеш да го скриеш от нея?
— Знам, че не мога.
— Ами тогава?
Тя се уви с наметалото и потъна в него като птица в крилете си.
— Преди години чух придворният лекар да казва, че лекарствата, които продава, са за показ и че след време повечето болести ни напускат от само себе си. Тази тайна се превърна в моя философия и аз започнах да гледам на нещата скептично и мъдро. Усъвършенствах се в търпеливото чакане: преживях войната, кандидатите и странстванията на Одисей. Вярвах, че ще преживея и неспокойството му, и привързаността на Атина. Все щеше да се намери някой друг смъртен, в който да се влюби. Това така и не се случи. Междувременно Телемах търпеше гневните изблици на баща си и страдаше, а аз се правех, че не забелязвам.
Одисей ми беше казал, че тя никога не грешала. Тогава й завидях, ала сега осъзнах, че това беше непоносимо бреме.
— И все пак има лекарства, които помагат. Ти си доказателство за това. Какво ли не направи за сина си! Предизвика боговете. А аз пропилях толкова много години, за да опазя славата на един недостоен мъж. Платих си, но Телемах също плати. Той е добър син. Иска ми се да имам с него още малко време, преди животът да ни понесе в незнайна посока. Ще ми дадеш ли това време Цирцея от Еея?
Не ме погледна със сивите си очи и добре направи — срещнех ли погледа й, сигурно щях да откажа. Отиваше й да изчаква и застиналото й присъствие се сливаше с настъпилото мълчание като скъпоценен камък в корона.
— Зима е — рекох аз. — Не минават никакви кораби. Останете на Еея още малко.
Двайсет и трета глава
Синовете ни се завърнаха. Обрулени от вятъра, ала сухи. Гръмотевиците и дъждът останаха в морето. Докато вечеряха, аз се изкачих на най-високия връх и проверих силата на магията, която обхващаше острова от залив до залив и от жълтия пясъчен бряг до сивите зъбери. Усещах я в кръвта си като тежест, която мъкнех от дълго време. Атина сигурно беше пробвала да я развали. Кой знае колко пъти беше обикаляла брега, за да намери пролука, ала магията беше непробиваема.
Когато се върнах, Пенелопа тъчеше.
— Времето се оправи — рече тя. — Морето е спокойно. Телегон, искаш ли да те науча да плуваш?
Предложението й след разговора ни ме слиса. Синът ми така се зарадва, че бутна чашата си и я разля. Нямах възможност да възразя, тъй като само след миг двамата тръгнаха към брега. Дочух как пътьом й разказва за градината. Откъде знаеше какво е бучиниш и габър, че и за какво се използват?
Телемах седна до мен и каза:
— Приличат на майка и син.