Точно това си помислих и аз, но се ядосах, когато чух да го казва. Отидох в градината и започнах да плевя.
Изненадах се, че ме последва.
— Нямам против да помагам на сина ти. Свинарникът беше полусрутен, оправихме го и сега ми се ще да помагам с нещо по-смислено.
Седнах на пети и го погледнах.
— Принцовете обикновено не молят за работа.
— Поданиците ми ме дариха с доста свободно време и умея доста неща. Островът е красив, но ще полудея, ако бездействам всеки ден.
— Какво можеш да правиш?
— Да ловя риба и дивеч, да се грижа за кози, но тук няма кози, мога да поправя и лодката на сина ти.
— Защо, какво й е?
— Рулят не е стабилен, платното е късо, а мачтата е твърде висока. Лодката се търкаля във вълните като крава в поле.
— На мен не ми се видя толкова зле.
— За първа лодка е истинско постижение. И все пак едва не се удавихме.
— Направена й е магия срещу потъване. Как така разбираш от лодки?
— Нали съм от Итака.
— Може би ще помогнеш и в други неща?
— Ами… Козината на овцете е доста сплъстена и ще бъде трудно да ги острижем. Три от масите се клатят, а камъните на пътеката в градината са разместени и мърдат. На стрехите има поне две гнезда.
Бях учудена и малко се засегнах.
— Това ли е всичко?
— Не съм огледал навсякъде.
— Утре ще поправиш лодката с Телегон. А сега ще се заемем с овцете.
Козината им беше доста сплъстена и кална заради дъждовната зима. Приготвих гребен и голям съд с отвара.
— Ще помогне ли? — попита Телемах.
— Да. Ще отмие калта и руното ще се запази.
Забелязах, че знае как да се отнася с овцете — потупваше ги, успокояваше ги и си личеше, че има опит.
— Не ти е за пръв път, нали?
— Не. Отварата е вълшебна. От какво е?
— Магарешки бодил, пелин, целина и сяра. Магическа смес.
— Ясно.
Започнах да стрижа. Телемах ме разпита за породата, за начина на размножаване и се заинтересува дали са толкова кротки в резултат на магия. Когато работеше, той се отпускаше и разговаряше без присъщата си стеснителност. Разказа ми забавни случки от опита му с козите и ме разсмя. Не забелязах кога слънцето се беше скрило на хоризонта и се стреснах, когато Пенелопа и Телегон застанаха до нас. Избърсах ръце и казах:
— Хайде да вечеряме. Сигурно сте прегладнели.
Пенелопа пак си легна рано. Запитах се дали не е нарочно, но изглеждаше много уморена. Пък и нали все още тъжеше за покойния си съпруг. Всички тъжахме за него. Телегон беше ободрен от плуването. Или от вниманието, което му беше оказала Пенелопа. Лицето му розовееше от вятъра и говореше оживено. Не споменаваше баща си, тъй като раната беше още прясна, но заговори с Телемах за онова, което го вълнуваше от дете — подвизите на прочутите герои. Беше чувал за някакъв поет в Итака, известен със сладкодумни разкази за делата им, и искаше да научи повече за тях. Телемах разказа за Белерофонт и Персей, Тантал, Аталанта… Седеше отново на дървения стол, аз на сребърния, а Телегон се беше облегнал на един излегнал се вълк. Гледах ги и имах чувството, че сънувам. Бяха тук от два дни, а сякаш бяха пристигнали много отдавна. Не бях свикнала да съм в компания и да участвам в дълги разговори. Телегон искаше да чуе още един разказ и още един, и още един… Телемах си призна, че не е от най-сладкодумните, но ми беше забавно да гледам сериозното му лице, докато описваше летящи коне и златни ябълки. Косата му беше разрошена от вятъра в градината и макар огряното му от огъня лице да изглеждаше като лице на по-възрастен мъж, в чертите му имаше нещо трогателно и почти момчешко. Стаята беше топла, виното хубаво и кожата ми се отпусна като разтопен восък. Наведох се към Телемах и попитах:
— Този поет разказваше ли за критската царица Пазифая?
— Майката на Минотавъра? Разбира се. Тя присъства винаги в разказа за Тезей.
— Какво е станало с нея след смъртта на Минос? Тя е безсмъртна и може би е все още царица?
Телемах сбърчи чело по същия начин, по който се замисли над отварата, която използвахме за овцете. Опитваше да разплете сложния възел на родствените връзки и да си спомни коя точно беше Пазифая. Лицето му изведнъж просветна. Дъщерята на Хелиос!
— О, не, вече не царува. Цар е Ликос, който узурпира трона от внука й Идоменей. В историята, която съм чувал, след смъртта на Минос Пазифая се върнала в божествения палат, където е почитана и досега.
— Чий божествен палат?
— Не е известно.
— Вероятно на Океан — не се сдържах аз. — Дядо ни! И сега тормози нимфите. Аз бях на раждането на Минотавъра. Помогнах да го затворят в клетката.