— Какво имаше предвид той, когато спомена за наследството на Телемах? — попита Телегон.
Поклатих глава и се загледах в първите зелени пъпки на дърветата. Атина беше изчислила всичко. Времето вече позволяваше отплаването на Телемах.
— Защо ти трябват три дни за разваляне на магията? Молито няма ли да помогне?
— Нали знаеш, че аз правя магиите? Мога да ги премахвам в миг. Разбира се, че не ми трябват три дни.
— Излъга Хермес? Атина ще се вбеси.
Наивността му ме тревожеше.
— Няма да й кажа. Телегон, с боговете трябва да се внимава. Не бива да знаят какво си намислил, инак си загубен.
— Излъга, за да осигуриш време на Пенелопа и Телемах да поговорят, нали?
Беше млад, но не беше глупав.
— Нещо такова.
— Ако заминат, ще ги видим ли пак?
— Ти ще ги видиш.
Синът ми може би забеляза, че казах „ти“, но не реагира. Дишането ми беше все още учестено — проницателният всевиждащ поглед на Хермес винаги ме напрягаше.
— Дали Атина ще опита да ме убие?
— Ще даде клетва и това ще я спре. За всеки случай копието ще бъде наблизо.
Залових се с домашната работа — миене, пране, плевене. Когато се здрачи, напълних кошница с храна и изпратих Телегон да намери Пенелопа и Телемах.
— Не се застоявай, остави ги да си говорят.
— Да не съм глупав! — пламна синът ми.
— Не си — въздъхнах аз.
Пенелопа се върна, когато луната изгря.
— Толкова съм ти благодарна! — рече тя. — Животът е много по-сложен и от най-сложния стан. Не можеш да разтъчеш вече изтъканото. Много се зарадвах, когато отпрати Хермес.
— Аз пък се радвам, че ще накарам Атина да чака три дни.
— Благодаря и за това — усмихна се Пенелопа.
Телегон остреше стрели пред огнището, но беше доста притеснен и разсеян — местеше крака и рееше поглед през прозореца, сякаш очакваше Хермес отново да се появи. Избърсах масите, не че имаше нужда от това, и започнах да местя саксиите с билки. Черното наметало на Пенелопа беше почти готово. Бих й помогнала, но това сигурно щеше да проличи в нишките на платното.
— Излизам — рекох аз, без да дам възможност на Телегон да ме спре.
Стигнах до хралупата от надвесени дъбови и маслинови клони. Тревата беше мека и птиците чуруликаха.
Той седеше на едно повалено дърво.
— Да не преча?
— Не.
Седнах до него. Тревата беше хладна и влажна. Някъде в гората совите се провикваха, все още гладни от липсата на храна през зимата.
— Майка ми разказа какво си направила за нас. И преди, и сега. Благодаря ти.
— Радвам се, ако съм ви помогнала.
Клоните се разлюляха от вятъра и луната стана на ивици.
— Готов ли си за сивооката богиня?
— Кой ли е готов за нея…
— Поне си я видял, когато се е намесила в стълкновението на баща ти с кандидатите.
— Виждал съм я много пъти. Идваше при мен, когато бях дете. Винаги преобразена — ту като непознат, който ми дава съвети, ту като семеен приятел с блестящи в мрака очи. Въздухът около нея ухаеше на зрели маслини и метал. Произнасях името й, небето се озаряваше в сребриста светлина и всички неприятности като счупения нокът на палеца ми и досадните ухажори на майка ми изчезваха. Тя ме караше да се чувствам като героите от песните, които укротяват огнедишащи бикове и избиват драконови зъби.
Прелетя сова. Гласът на Телемах отекваше като камбана в тишината.
— След завръщането на баща ми спря да идва. Чаках с нетърпение да се появи. Принасях й овце в жертва и се заглеждах във всеки непознат — онзи пастир там не се ли държи странно, а морякът, който ме заговори, защо ми задава толкова въпроси… Хората се дразнеха, когато се взирах в тях.
— Знаеш ли какви са намеренията й към теб?
— Кой може да каже? Нали е богиня.
Прозвуча едва ли не като упрек за непреодолимата бездна между хората и боговете.
Телемах почти не ме поглеждаше. Мислеше само за Атина и за онова, което му предстоеше. Очаквах го и все пак ме заболя.
— Както знаеш, благодарение на магията лодката няма да потъне. Можеш да тръгнеш веднага. Телегон не би имал нищо против.
Мълчанието продължи дълго, но накрая той каза:
— Благодаря. И тогава всичко на острова ще бъде наред.
Чувах тихото пращене на клоните и шума на морето, което отнасяше дъха ни с неуморните си вълни.
— Да, Телемах — отвърнах аз и отново настъпи тишина.
В следващите дни минавах покрай него все едно беше една от масите пред огнището. Пенелопа ме поглеждаше, но не заговарях и нея. Двамата с Телемах продължаваха да наваксват изгубеното в отношенията си. Телегон ми показа, че вече може да плува. Мускулестите му ръце пореха вълните. Изглеждаше по-голям за възрастта си. Беше на шестнайсет, но вече беше истински мъж. Децата на боговете растат бързо. Пенелопа и Телемах щяха да му липсват, но аз щях да му помогна да ги забрави. Какво да се прави, някои хора са като съзвездията, които се задържат само един сезон.