Сложих вечерята и излязох. Изкачих се на най-високия връх, там, където никой смъртен не можеше да стигне. Присмивах се сама на себе си — та кой ли би хукнал подир мен! Прехвърлях наум историите, които никога не бях споделяла — нито с Одисей, нито с Еет, Сцила или който и да е било друг. Не исках животът ми да е предмет на одумване и присмех, пък и кой ли би понесъл грозотата и неудачността му… Бях пропуснала шанса да надигна глас и вече беше твърде късно.
Легнах си и цяла нощ сънувах копието с опашката на Тригон.
На третия ден Пенелопа докосна ръкава ми. Беше изтъкала наметалото и черният цвят правеше лицето й по-слабо, а кожата по-матова.
— Знам, че не е редно да го искам, но дали няма да дойдеш с нас, когато разговаряме с нея?
— Ще дойда. Телегон също ще дойде. Тези игри ми дойдоха до гуша и искам да ги приключим веднъж завинаги.
Казах го, макар да ми беше много трудно, излязох и се качих на върха. Камъните бяха потъмнели от шестнайсет години рязане и стриване на билки. Колко много време бях прекарвала тук… Затворих очи и усетих как магията става лека, лека и изчезва.
Чу се съвсем тихо щрак! — като от счупване на опъната стрела. Очаквах, че бремето, което тежеше на раменете ми от толкова години, ще се смъкне, но усетих само силна умора. Нямаше къде да се облегна и залитнах. Краката ми се огъваха, ала нямах време за губене. Бяхме беззащитни. Атина се спускаше над острова като орел към плячка. Докато слизах по хълма, едва дишах и се спъвах в корените и камъните.
Отворих вратата. Тримата ме погледнаха разтревожено и Телегон стана.
— Мамо!
Подминах го. Магията вече не ни пазеше и опасността приближаваше. Грабнах копието, помирисах отровата и като че ли малко ми олекна — дори Атина би се бояла от нея.
Седнах с оръжието в ръка и само след миг мълниеносните й крака се спуснаха над нас, въздухът стана сребрист и щитът й заблестя, сякаш беше полуразтопен.
— Нали те предупредих, че ще съжаляваш, ако остане жив? — Говореше с по-мрачен от черната земя глас, а погледът й ме пронизваше.
— Ама не позна — отвърнах аз.
— Ти винаги си била една нагла титанида. — Атина се обърна рязко към Телемах. Искаше да ми покаже неизбежността на онова, което предстоеше. Той беше коленичил с майка си и не вдигаше поглед. — Сине Одисеев, Зевс предсказа, че на запад ще се въздигне нова империя. Еней е там с останалите троянци, а аз ще се постарая да има и гърци, като държа нещата под око. Полята са тучни, горите богати на дивеч и плодородни дървета. Ще основеш град с дебели крепостни стени, ще наложиш свои закони и ще го пазиш от дивашки нашествия. Народът ти ще благоденства вечно. Събрала съм добри хора, които ще пристигнат с кораб и ще те заведат на това благословено място.
Стаята засия от искрите в погледа й. Раменете на Телемах сякаш изведнъж наедряха и той придоби сила и увереност. Дори гласът му беше по-плътен, когато каза:
— Сивоока и мъдра богиньо, за мен е чест. Никой не заслужава такова благоволение.
— Корабът ще дойде по здрач. Бъди готов. — Тя се усмихна като змия в олтар над купа с разбито мляко.
Телемах не помръдваше, а трябваше да се изправи, за да покаже, че е признателен за оказаната велика чест.
— Не съм достоен — промълви той.
Самоунижаваше се и това ме дразнеше. Достатъчно беше да благодари. Инак Атина можеше да измисли и изрече поредната обида.
— Знам слабостите ти — подхвана тя с раздразнен глас, — но ще те подкрепям. Веднъж ти помогнах да победим кандидатите на майка ти. Сега пак ще ти помогна да победиш.
— Благодаря ти, че бдеше над мен. И все пак не мога да приема.
— Какво искаш да кажеш? — Думите й изсъскаха като нажежен метал.
— Мислих три дни и осъзнах, че не е по вкуса ми да се бия с троянците, нито пък да основавам империя. Искам да живея по друг начин.
Гърлото ми пресъхна. Какви бяха тези глупости? Последният възпротивил се на Атина беше Парис, троянският принц. Беше предпочел богинята Афродита и затова беше мъртъв, а градът му се беше превърнал в прах и пепел.
Очите на Атина пронизваха като свредели, а гласът й кънтеше:
— За какъв вкус говориш? Да не би някой друг бог да ти е предложил нещо по-привлекателно?