Помислих, че се шегува.
— Ще може ли да живея при теб?
— Не. Ти си вземи друго царство.
Както винаги се държахме за ръка, но изведнъж всичко се промени — гласът му проехтя като чужд, все едно не бяхме заедно, а далеч един от друг.
— Кога заминаваш? — едва попитах аз.
— Веднага след сватбата. Татко ще ме заведе.
Заяви го така, сякаш нищо друго не го интересуваше. Изтръпнах и увиснах на ръката му.
— Защо не ми каза? Не може да ме изоставиш. Какво ще правя без теб?
Той ме прекъсна.
— Не прави сцени. Ти знаеше, че това ще се случи. Не мога да гния цял живот под земята и да нямам нищо свое.
Ами аз? Аз можех да гния, така ли?
Еет се обърна и заговори с един от чичовците. Младоженците се оттеглиха в ложето си, а брат ми се качи в колесницата на баща ми и отлетя.
Персей замина след няколко дни. Никой не се учуди — без сестра ми палатът беше празен за него. С глупавия довод, че името му било сходно с името на този народ, той заяви, че ще живее на изток, сред персийците. Пък и искал да види дали наистина отглеждали демони.
Баща ми му беше ядосан заради подигравката за Минос и попита ехидно:
— Искаш да кажеш, че биха могли да имат повече демони от нас?
Персей не отговори и замина по вода без помощта му. Последното, което ми каза, беше: Поне вече няма да чувам гласа ти.
Животът ми се промени за няколко дни. Бях отново дете и чаках баща ми да се върне от похожденията с колесницата, докато майка ми се излежаваше на речните брегове. Седях в празния палат, гърлото ме стягаше от самота и когато повече не ме сдържаше, отивах на изоставения бряг, при докосваните от Еет скали. Вървях по пясъка, под който се криеха стъпките му. Той, разбира се, не можеше да остане. Нали беше божественият син на Хелиос, блестящ, умен, красноречив, че и бъдещ цар… А аз, коя бях аз?
Още виждах очите му, докато го молех да ме вземе. Познавах го добре и знаех какво мисли. Винаги трябва да се проявява повече разум.
Замислих се за нимфите, които ронели сълзи, докато се превърнат в камъни, плачещи птици, зверове и дървеса. На мен не можеше да ми се случи дори това. Бях като оградена от гранитни стени. Трябваше да говоря със смъртните. Да ги помоля да ми намерят съпруг. Бях дъщеря на Хелиос и вероятно някой от дрипавите мъже щеше да ме вземе. Всякак щеше да е по-добре, отколкото сега…
В този миг видях лодката.
Четвърта глава
Бях виждала кораби на рисунки, а и бях чувала за тях. Златни и огромни като левиатани, с парапети от слонова кост, те се придвижваха с помощта на усмихнати делфини или петдесет чернокоси нереиди със сребърни като луната лица.
Мачтата на този малък плавателен съд беше тъничка като фиданка, корпусът беше с кръпки, а платното висеше опърпано. Зърнах лицето на един моряк и едва си поех дъх. То беше загоряло и блестеше на слънцето. Смъртен.
Човечеството беше почти навсякъде. Стоях зад една скала и гледах как мъжът направлява лодката, дърпа мрежите и заобикаля скалите. Той не приличаше на издокараните знатни особи в двора на Минос. Косата му беше дълга, черна и мокра от вълните. Дрехите му бяха вехти, а вратът — в струпеи. Ръцете му бяха в белези от острите люспи на рибите. Движенията му не бяха грациозни, а стабилни и уверени като плаването на голям кораб сред вълни.
Чувах пулса в ушите си. Отново се сетих за нимфите, похитени от смъртни, но лицето на моряка беше с меки младежки черти и ръцете, с които дърпаше мрежите, бяха бързи, но не и груби.
Така или иначе, в небето над мен беше баща ми, Всевиждащия. Грозеше ли ме опасност, той щеше да ми се притече на помощ.
Морякът се приближи до брега, улисан в риболова. Поех дъх и рекох:
— Здравей, смъртни!
Той придърпа мрежите.
— Привет. С коя богиня разговарям?
Гласът му беше нежен като летен бриз.
— С Цирцея.
— О… — Лицето не издаваше мислите му. След време ми каза, че бил чувал за мен и не знаел как да реагира. Той коленичи на грубите дъски. — Достопочтена богиньо, да не би да съм навлязъл във ваши води?
— Не. Аз нямам мои води. Това лодка ли е?
— Да — отвърна той, а аз така и не прозрях изражението на лицето му.
— Бих искала да поплавам.
Морякът се поколеба, но доближи лодката до брега. Не ми се чакаше и навлязох във водата. Качих се и усетих горещите дъски под сандалите си. Лодката се люлееше и имах чувството, че яздя змия.
— Да тръгваме — рекох аз и изведнъж усетих сковаността на божественото достолепие, което дори не знаех, че притежавам. Морякът се държеше по-сковано и от мен. Той потрепери, когато ръкавите ни се докоснаха, а заговорех ли го, отклоняваше поглед встрани. Този начин на общуване ми напомни за баща ми, дядо ми и всички всемогъщи богове. За дългата всяваща страх редица.