Выбрать главу

— Не.

— Тогава?

Телемах отвърна, без да трепва:

— Не искам такъв живот.

— Пенелопа! Говори със сина си! — заповяда Атина.

Пенелопа приведе глава.

— Вече говорих, богиньо. Той е направил избора си. Знаеш какъв упорит беше баща му…

— Упорит в славата! — Атина наблягаше на всяка дума, сякаш прекършваше вратове на гълъби. — И в изобретателността! Що за падение е това?! — Тя се обърна към Телемах. — Не очаквай да повторя предложението си. Ако се откажеш, не разчитай повече на мен. И да се молиш, няма да се възползваш от благоволението ми.

— Разбрах — отвърна Телемах и спокойствието му я вбеси.

— За теб няма да се пеят песни. Няма да се разказват притчи. Ясно ли ти е? Ще живееш в забвение. Името ти няма да означава нищо. Ще бъдеш никой.

Думите й бяха като удари с чук и аз бях сигурна, че той ще им се поддаде. За такава слава мечтаеха всички смъртни. Тя бе единствената им надежда за безсмъртие.

— Аз избирам този живот — заяви Телемах.

Красивото й студено лице застина в недоумение. Кой смееше да отказва на Атина! Заприлича ми на орел, който е изтървал заек и се е пльоснал в калта.

— Какъв глупак! Бъди доволен, че си още жив. Ще те помилвам от обич към баща ти, но вече не съм твоя покровителка.

Озарилата го мигновена слава изчезна и Телемах сякаш се смали и приведе като старо дърво. Аз бях не по-малко смаяна от Атина и забелязах твърде късно намеренията й. Тя впери сивия си взор в сина ми.

— Телегон! — Тонът й от железен се превърна в нежен филигран. — Чу какво предложих на брат ти. Предлагам го и на теб. Ще бъдеш ли опората ми в Италия?

Все едно залитнах и паднах от висок зъбер. Нямаше за какво и за кого да се хвана.

— Сине, не отговаряй — извиках аз.

Атина се обърна като стрела към мен и подхвана:

— Отново искаш да ми пречиш! Какво още искаш, вещице? Нали се заклех, че няма да пипна сина ти? Дарявам го с възможност, за каквато хората продават душите си! Цял живот ли ще го държиш като спънат кон?

— Ти нямаш нужда от него. Той уби Одисей.

— Одисей се самоуби. — Гласът й съскаше като острие на коса. — Провали се.

— Ти си виновна, че се провали.

Очите й засвяткаха гневно. Знаех какво си мисли — как би забила с удоволствие копието в гърлото ми.

— Можех да го направя бог. Равен на мен. Но накрая беше загубил всичките си ценни качества и се отказах.

Такива бяха извиненията на боговете…

— Няма да ти дам сина си — извиках аз и размахах копието.

— Мамо, може ли да кажа нещо? — тихо попита Телегон.

Прималя ми. Не исках да го погледна, тъй като знаех, че ще видя обнадежденото му лице. Той искаше да замине едва ли не от мига, в който се беше родил. Разреших на Пенелопа да остане на острова, за да не изгуби сина си, но вместо нея изгубих моя син.

— Винаги съм мечтал за такива златни безбрежни поля, овощни градини, искрящи реки и гойни стада. Така си представях Итака…

Телегон опитваше да овладее вълнението, което го задушаваше. Спомних си за Икар — той беше умрял, когато се беше озовал на свобода. Телегон би умрял, ако не беше свободен, и не само физически — в него би угаснало и умряло всичко добро.

Той взе ръката ми. Романтичен жест, все едно бяхме герои на песен. Така и беше — толкова дълго бяхме повтаряли припева…

— Мамо, аз ще се справя въпреки риска. Ти ме научи да съм предпазлив.

Бях сломена. Какво можех да кажа? Един от нас щеше да тъгува. Нямаше да допусна това да бъде той.

— Сине, ти решаваш.

Телегон засия от радост и аз се обърнах, за да не го гледам. Атина най-сетне си отмъсти.

— Приготвяй се! Друг кораб няма да пратя! — заяви тя.

Слънцето залязваше. Телегон ме прегърна както някога, когато беше дете. Може би това беше последната ни прегръдка. Гледах го и си повтарях — запомни го, запомни раменете, извивката на гърба и топлия му дъх. Не бях на себе си.

— Мамо, не можеш ли да си щастлива, защото аз съм щастлив?

Идеше ми да изкрещя: „Не, не мога! Защо трябва да съм щастлива? Не ти ли стига, че те пуснах да заминеш?“. Не исках да ме запомни като отчаяна и вайкаща се майка. Та нали го очакваше изпълнен с надежди живот! Затова казах:

— Щастлива съм за теб.

Помогнах му да си приготви багажа и напълнихме сандъци с какви ли не лекарства — за рани, главоболие, шарка, безсъние и дори за обезболяване при раждане.

— Основаваш династия и наследниците са задължителни — рекох аз, а той се изчерви.

Беше пролет и лятото наближаваше, но му дадох всички топли дрехи, които имах. Настоях да вземе Арктур, която го обичаше от мъничко вълче. Обсипах го с амулети и магии, натоварих го и с всичкото злато, сребро и фини бродирани тъкани: от новите царе се очакват скъпи дарове.