— Ами ако се проваля? — умисли се Телегон.
Атина беше описала хълмовете и полята с плодове и зърно, както и блестящия палат на царя. Той щеше да раздава справедливост от висок трон сред слънчева зала, а пред него щяха да коленичат мъже и жени от близо и далеч. Телегон щеше да е добър владетел: честен и добросърдечен. Не би се поддал на покварата, която беше провалила баща му. Него го интересуваше животът, а не славата.
— Няма да се провалиш.
— Тя дали няма да ми навреди?
Беше твърде късно да се тревожи. И все пак беше само на шестнайсет и не познаваше света.
— Няма. Атина те цени заради произхода ти, а след време ще те цени и заради самия теб. На никой бог не можеш да имаш вяра и все пак тя е по-свястна от Хермес. Бъди себе си!
— Ще бъда. Ядосана ли си ми?
— Не.
Не изпитвах яд, а тъга и страх. Той беше залогът, който боговете можеха да използват срещу мен.
На вратата се почука. Влезе Телемах с нещо дълго, увито във вълнено платно.
— Извинявайте за безпокойството — рече той, като избягваше погледа ми. Подаде пакета на сина ми и добави: — За теб.
Телегон разви платното. Лъкът беше фино изработен, с извити краища, а тетивите бяха внимателно увити около него.
— Много е красив — рече синът ми и погали ръкохватката.
— Беше на баща ни.
По лицето на Телегон премина скръбна сянка.
— Не мога да го взема, братко. Вече взех царството ти…
— Този град никога не е бил мой. Ти ще се справиш по-добре.
Почувствах се някак твърде далеч от тях. За пръв път забелязвах разликата във възрастта им. Въодушевеният нетърпелив Телегон и Телемах, който беше избрал да е никой.
Занесохме багажа на брега. Телемах и Пенелопа се сбогуваха със сина ми и се оттеглиха. Аз стоях до Телегон, но той като че ли не ме забелязваше. Очите му се рееха към линията, където морето се сливаше с небето.
Корабът приближи. Беше голям, наскоро боядисан и насмолен, с блестящо ново платно. Моряците гребяха бързо и умело. Брадите им бяха добре оформени, а телата мускулести и силни. Пуснаха мостика, застанаха на перилата и ни загледаха с любопитство.
Огрян от слънцето и гордо изправил рамене, Телегон стоеше досами брега, за да ги посрещне. Лъкът на Одисей висеше на рамото му. Арктур пъхтеше и го следваше по петите.
— Аз съм Телегон от Еея, син на велик герой и още по-велика богиня. Добре дошли на всички вас, предвождани от сивооката Атина!
Моряците коленичиха. Не знаех как ще го преживея… Исках да го сграбча и да го задържа, но само го прегърнах за последен път и го притиснах силно, сякаш за да остане в мен. Телегон стъпи на палубата и от вълните заструи сребърна светлина. Вдигнах ръка за благословия и предадох сина си на света.
Пенелопа и Телемах се отнасяха с мен като с египетско стъкло. Говореха тихо и вървяха безшумно. Тя ми отстъпи стана, а той се грижеше чашата ми да е пълна. Огнището не спираше да гори. Беше мило от тяхна страна, но те бяха никой за мен. Дори сиропите в склада бяха на острова по-дълго време, отколкото те. Заех се с билките, ала те съхнеха в ръцете ми. Без магията всичко беше пусто и празно. Боговете можеха да идват и да си отиват, да правят каквото им скимне и аз не можех да им попреча.
Затопли се. Небето се разтвори като зрял плод. Копието беше все още в стаята ми. Свалих канията и помирисах отровния връх.
Често разтривах гърдите си, може би за да дишам по-добре, а Телемах ме питаше:
— Как си, добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. Безсмъртните не се разболяват.
Отидох на брега. Пристъпвах бавно, сякаш държах бебе. Слънцето топлеше ръцете и лицето ми. Бях без шал, защото никога не изгарях.
Щях да живея безкрай, заобиколена с моите билки, моите животни и моята къща. Не ме интересуваше дали Пенелопа и Телемах са добри с мен, нито дали ще останат на острова. Те щяха да остареят и да умрат. Телата им щяха да горят на кладата, а спомените щяха да жълтеят с пламъците и да избледняват така безмилостно, както избледня миналото ми с Дедал, кървавия Минотавър и свирепата Сцила.
А Телегон… Колко живеят простосмъртните? Шейсет, седемдесет години. Той щеше да отиде в подземното царство, където не можех да стъпя, тъй като боговете са антипод на смъртта. Представях си сумрачните хълмове, сивите поля и витаещите бели сенки. Някои вървяха ръка за ръка със скъпите си хора, други чакаха любимите си да дойдат. А за онези, които не бяха обичали и животът им е бил изпълнен с ужаси и болка, за тях беше черната река Лета: пиеха глътка и забравяха. Все пак някакво утешение…