На мен не ми предстоеше нищо. Щях да просъществувам хилядолетия, хората, които познавах, щяха да си отиват един по един и аз щях вечно да бъда в компанията на олимпийските богове и титаните. На сестра ми, братята ми, баща ми…
Изведнъж ме обзе онова чувство от ранните години на магьосничеството, когато духът ми рязко се проясняваше и ми олекваше. Години наред се борех с какво ли не, но част от мен си оставаше непроменена. Така твърдеше и сестра ми.
Роди си друго дете…
Не бях готова, но ако не бях готова сега, кога щях да бъда?
Не стигнах до върха на хълма. Спрях и си казах, че той трябва да дойде при мен, на брега на острова.
— Татко, бих искала да говоря с теб.
Двайсет и пета глава
Хелиос не откликва радушно на ничий зов, ала аз бях отлъчената дъщеря, отнела опашката на Тритон, а боговете са любопитни като котки и обичат всичко ново.
Той се появи и короната му огря острова в златисто. Наситенолилавият цвят на дрехите му наподобяваше застояла кръв. Стотици години и никаква промяна. Хелиос беше същият, такъв, какъвто го помнех от рождението си.
— Дойдох — рече той и гласът му ме блъсна като огнена стихия.
— Бих искала да приключа с изгнанието.
— Не става. Заточена си завинаги.
— Моля те да говориш със Зевс от мое име. Кажи му, че ще ти направи услуга, ако ме освободи.
Погледът му беше повече недоумяващ, отколкото гневен.
— Защо да говоря с него?
Имах много отговори. Защото аз бях един вид сделка. Защото позволи на всички онези мъже да дойдат на острова, а знаеше какви са. А когато бях отчаяна, не се появи.
— Защото съм твоя дъщеря и мога да бъда свободна.
— Както винаги си непокорна и твърде дръзка. Търсиш ме за глупости.
Нали беше бог, лицето му излъчваше неприкосновена самоувереност и власт: Всевиждащия, Спасителя, Вестителя на светлината, Радостта на хората… Моята толерантност към него беше много по-голяма от неговата към мен.
— Помниш ли, когато Прометей беше наказан в палата ти?
— Разбира се — присви очи той.
— Аз останах при него, след като всички си тръгнаха. Оказах му внимание и си поговорихме.
— Що за наглост! — Погледът му ме изгаряше.
— Ако не вярваш, питай Прометей. Или Еет, макар че да изкопчиш истината от него би било чудо на чудесата.
Кожата ми пареше от жаркото излъчване на Хелиос и очите ми сълзяха.
— Това е измяна! Заслужаваш си заточението и още как! Да ни излагаш на гнева на Зевс заради някаква глупава прищявка!
— Сега вече ти е ясно, че ако не издействаш свободата ми, ще разкажа всичко на Зевс.
Най-сетне видях баща си смаян.
— Няма да го направиш. Зевс ще те унищожи.
— Може би, но първо ще ме изслуша. И ще обвини не друг, а теб, че не си държал юздите на дъщеря си. Ще му разкажа и за потайните заговори, които крояхте с чичовците ми. Мисля, че на Зевс ще му бъде интересно да научи за негодуванията и замислите на титаните.
— Как смееш да ме заплашваш!
Всички богове повтаряха едно и също.
— Ами смея.
Кожата на баща ми заискри и гласът му ме прониза.
— Ще предизвикаш война.
— Надявам се. Така ще те видя победен, преди да успееш пак да ме накажеш.
Хелиос кипеше и вреше от ярост и въздухът около него се носеше на горещи талази.
— Мога да те убия само с една-едничка мисъл.
Откакто се помнех, изпитвах страх от всепомитащия му гняв, но вече не можех да го търпя и заявих:
— Да, можеш. Но ти си бил винаги много предпазлив. Знаеш, че се изправих срещу Атина. Стигнах до най-тъмните глъбини на морето. Не можеш изобщо да предположиш какви магии съм направила и какви отрови съм смесила, за да се пазя от теб. Могъществото ти може да се стовари върху собствената ти глава. Кой знае тайните ми? Никой.
Думите ми увиснаха във въздуха. Очите му бяха два нажежени кръга, но аз не отклоних погледа си.
— Това е последното, което ще направя за теб. Повече за нищо не ме моли.
— Няма да те моля. Утре си тръгвам, татко.
Така и не ме попита къде ще отида. Като дете непрекъснато се взирах в него с надеждата да забележа, че мисли за мен, ала той беше арфа с една струна, на която свиреше единствено и само за себе си.
— Ти си най-лошото от всичките ми деца. Внимавай да не ме опозориш.
— Имам по-добра идея! Ще правя каквото искам, а ти просто ме зачеркни като твое дете.
Погледна ме така, сякаш беше глътнал камък и се задушаваше.
— Предай поздрави на майка ми.