Хелиос стисна зъби и си тръгна.
Жълтите пясъци избледняха и сенките се върнаха. Стоях неподвижно и сърцето ми щеше да изхвръкне. После се успокоих и си спомних за копието в стаята ми. Трябваше отдавна да го върна на Тригон, ала аз го пазех за защита и за още нещо, което дълго време не можех да определя. Вече знаех за какво ще го използвам.
Пенелопа тъчеше.
— Трябва да поговорим. Утре заминавам, но не знам за колко време, та ако искаш, мога да те заведа до Спарта.
Тя вдигна очи от гоблена, изобразяващ бурно море с плувец в далечината.
— А ако не искам?
— Може да останеш тук.
Пенелопа държеше совалката с два пръста, сякаш беше малко леко птиче.
— Няма ли да… преча? Знам какво ти причиних.
Тя имаше предвид Телегон. Все така ми беше тежко и винаги щях да тъгувам, но гъстата мъгла се беше вдигнала и усещах лекота, все едно бях зареян във висините ястреб.
— Той нямаше да бъде щастлив на острова — рекох аз.
— Но тръгна с Атина заради нас.
Осъзнавах, че голямата ми болка се дължи на накърнена гордост, и казах:
— Е, тя не е сред най-лошите богове. Какво решаваш, Пенелопа?
— Засега не ми се ходи в Спарта.
— Тогава ела да ти покажа някои неща.
Застанахме пред редиците с буркани и бутилки.
— Направила съм магия, благодарение на която островът изглежда страшен и негостоприемен, но понякога моряците са безразсъдни и отчаяни. Имам най-различни отвари — някои са отровни, други са целебни. Ето тази действа като приспивателно. Не действа моментално, затова я наливай във виното им. Десет капки са достатъчни. Ще можеш ли да се справиш?
Пенелопа погледна бутилката и се усмихна.
— Знаеш, че имам опит с нежелани гости.
Телемах не се върна за вечеря, но това не ми направи впечатление. Вече не се размеквах като восък за щяло и нещяло. Предстоеше ми път. Приготвих багажа си: няколко ката дрехи, наметала и много билки. Взех копието и тръгнах към лодката. Не бях я виждала, след като Телемах я постегна, и трябваше да се уверя, че е в добро състояние. Над морето прехвърчаха светкавици и вятърът донасяше мирис на огън. Това беше последната буря, за която бях предупредила Телегон, но тя не ме плашеше. До сутринта щеше да е минала и заминала.
Влязох в пещерата и се смаях — не можех да повярвам, че това е същата лодка. Беше по-дълга, с по-тесен нос, обновен такелаж и стабилен рул. Най-отпред се мъдреше малка фигура на лъвица със зейнала паст. Гърбът беше издялкан в източен стил — с козина на заврънкулки като охлювчета. Докоснах го и чух глас:
— Вярвам, че всеки плавателен съд има нужда от украшение на носа.
Той излезе от мрака и аз казах:
— Красива е.
— Ловях риба в заливчето, когато Хелиос дойде и навсякъде засвети. Чух ви да разговаряте.
Смутих се и сведох очи към лодката, за да не го гледам. Сигурно му се бяхме сторили превзети и надменни.
— Тогава знаеш, че изгнаничеството ми приключи и заминавам утре. Майка ти предпочете Еея пред Спарта. Предлагам и на теб да останеш.
Звездите бяха жълти като зрели натежали круши, а звуците на морето наподобяваха песен на тъкачен стан.
— Бях ти ядосан.
— Така ли? — учудих се аз.
— Ти вярваше, че ще тръгна с Атина след всичко, което бях споделил. Аз не съм синът ти, нито баща ти. Не желая нищо, което Атина притежава.
Гласът му беше спокоен, но с нотки на укор.
— Съжалявам. Не допусках, че някой може да откаже каквото и да е на богинята.
— Точно ти ли го казваш!
— Аз не съм обещаващ млад принц, на когото предстои велико бъдеще.
— Даваш ми твърде висока оценка.
Погалих лапата на лъва и усетих лепкавия восък.
— Винаги ли правиш красиви неща за онези, на които се сърдиш?
— Не. Само за теб.
— Аз също ти бях ядосана, тъй като бях убедена, че нямаш търпение да заминеш.
— Как ти е хрумнало, не знам. Моето лице издава мислите ми.
Мирисът на восък беше сладък и омаен.
— Ти разговаряше с Атина така, сякаш таеше някаква съкровена тайна.
— Изпитвах неудобство. Не исках да разбереш, че винаги беше предпочитала баща ми.
Глупавата Атина. Помислих си го, но не го казах.
— Не искам да отида в Спарта, нито да остана тук. Знаеш къде искам да бъда.
— Там е опасно за смъртни.
— Лицето ти подсказва, че е опасно за всички.
Щеше ми се да го попитам какво по-точно издава лицето ми, но вместо това попитах:
— Ще оставиш майка си?
— Тя ще бъде добре тук.
Вятърът духна дървените стърготини около лодката и ми напомни за фигурките, които дялкаше Телемах. В миг на безразсъдство го погледнах и казах: