Выбрать главу

— Щом искаш, ела с мен. Тръгваме на зазоряване.

Приготвяхме се, докато небето започна да избледнява. Натоварихме лодката със сирене, препечен ечемик, сухи и пресни плодове. Телемах подреди рибарските мрежи, греблата, ножовете и въжетата. Избутахме лодката с помощта на малки валове и тя навлезе във водата. Пенелопа ни махаше от брега. Синът й се беше сбогувал с нея и тя предпочиташе да не издава чувствата си.

Бурята беше отминала и ветровете бяха попътни. Понесохме се през залива. Погледнах към Еея. Бях се отдалечавала от острова два пъти. Скалите започнаха да се смаляват и аз усещах солта на устните си. Около нас се диплеха сребърни вълни. Не последва мълния и аз бях свободна.

Всъщност не. Все още не.

— Накъде? — попита Телемах с ръка на руля.

— Към пролива на Сцила. — За последен път бях споменавала името й пред баща му.

Забелязах изненадата му и попитах:

— Страх ли те е?

— Нали ме предупреди, че ще бъде опасно. Страхът няма да ми помогне.

Минахме острова, където спрях с Дедал на път към Крит. Плажът беше там. Зърнах горичка с бадемови дръвчета. Съборената от бурята топола сигурно отдавна се беше сляла със земята.

На хоризонта се появи тъмно петно, което растеше. Знаех какво е.

— Свали платното — казах на Телемах. — Започна се!

Уловихме дванайсет големи риби. Те се мятаха и лодката стана цялата в солени пръски. Пъхнах билки в устите им и казах магическата дума. Чу се познатият звук на разкъсваща се плът и след миг се появиха дванайсет угоени овена. Те се притискаха един в друг и се оглеждаха. В лодката не остана място и Телемах седна върху тях, за да може да я управлява.

— Няма да останат дълго тук — успокоих го аз.

— Дали имат вкус на овнешко?

— Не знам.

Извадих от торбата запечатан с восък глинен съд и го завързах с кожена връв за врата на най-едрия овен.

Бях предупредила Телемах за мъглата и вълните. Имахме и запасни гребла. Лодката беше пригодена за плаване с платно, но те щяха да ни свършат работа, ако вятърът утихнеше.

— Каквото и да се случи, не трябва да спираме.

Той кимна, сякаш щеше да ни бъде лесно. Стоях нащрек с отровното копие в ръка. Имах опит с чудовището и макар да бях казала на Одисей, че то винаги побеждава, отново се изправях срещу него.

Докоснах рамото на Телемах, пошепнах заклинание и той стана почти невидим. Сцила едва ли щеше да го забележи.

Мъглата се вдигна. Косата ми стана мокра, а шумът от водовъртежа се засили. Харибда, така бяха нарекли водната вихрушка, която беше погълнала моряците, дръзнали да не задоволят апетита на Сцила. Овните се олюляваха и се притискаха в мен. Не издаваха звук като безгласните риби. Не знаеха за какво им е гърлото. Съжалявах тези треперещи страховити същества.

Проливът се показа и Телемах стисна греблата. Цялата настръхнах. Как можах да го доведа тук!

И след толкова време добре помнех гадния мирис — воня на разложение и злост.

Тя изплува в сивата мъгла. Поклащащите се глави се плъзнаха със съскане по скалите. Кръвясалият й поглед беше прикован в ужасените животни, които воняха на тлъсто месо.

— Ела! — извиках аз.

Сцила налапа шест овни наведнъж и изчезна в мъглата. Чу се пращене на кокали, лакомо мляскане и преглъщане, а по скалите потече кръв.

Телемах гребеше, без да спира. Ръцете му бяха целите в пот.

Сцила се върна с козина между зъбите.

— Изяж и другите! — рекох аз.

Още докато изричах думите, тя налапа шестте овена. Онзи с глинения съд беше между тях.

Предишната вечер бях изцедила отровата в бронзова купа. Към прозрачната на лунната светлина течност добавих росен от Крит, кипарисови корени, камъчета от скалите на моя остров, пръст от градината и малко от кръвта ми. Сместа се запени и доби жълт цвят. Всичко това сложих в глинения съд и го запечатах с восък. Сцила го беше погълнала и чаках да й въздейства.

Вярвах, че гладът й ще бъде утолен с дванайсетте угоени овена, ала тя се върна все така ламтяща за кръв. Коремът й беше бездънна яма, която не знаеше засищане.

— Сцила! — вдигнах копието аз. — Аз съм Цирцея, дъщерята на Хелиос и магьосницата от Еея.

Тя изрева и какофонията от непоносими звуци проглуши ушите ми.

— Аз съм тази, която преди много време те превърна от нимфа в това, което си. Донесох опашката на Тригон, за да довърша започнатото.

Изрекох магическите думи, тя изсъска и дългите й вратове запълзяха по палубата, сякаш търсеше още овни. Телемах гребеше усилено. Платното висеше и се придвижвахме благодарение на греблата.