Очите й пронизаха магията, която го правеше трудно видим, и тя изрева.
— Не! — извиках аз и размахах копието. — Той е под моя закрила! Ще страдаш във вечни мъки, ако го докоснеш. Опашката на Тригон е в ръцете ми!
Сцила отново изрева. Горещият й дъх вонеше. Главите мърдаха безспир и устите зееха с проточени лиги. Тя копнееше за човешка плът. Обзе ме паника. Да не би магията да не действаше? Ръцете ми се вцепениха от ужаса. Трябваше да се бия с шестте й глави. Трескаво търсех изход. Може би трябваше да направя други магии и отрови, а и да помисля за някои богове, които биха помогнали, ала беше късно. Ако Телемах скочеше от лодката, нямаше как да избяга от въртопа Харибда, затова застанах между нея и него. Трябваше да вкарам отровата на Тригон в кръвта й. Забелязах, че една от главите се мята, а челюстта се отваря и затваря. Сцила се давеше. На зъбите й се появи жълта пяна.
— Какво става? — попита Телемах.
Тялото й се подаде от мъглата и се смъкна от скалите. За пръв път видях гадната желатинова маса. Главите протягаха вратове, а краката й се опъваха да докопат скалите на брега. Хермес ми беше казал, че тя криела чудовищните си дванайсет пипала сред огризаните купища кокали в пещерата. Служели й за опора в скалите, когато се протягала, за да докопа плячката си.
Главите се извиваха, сякаш искаха да налапат собствените си вратове. По сивата кожа се стичаше жълта пяна и червена кръв. Чу се тътен като от строполяване на грамадна скала и лодката хлътна сред огромни вълни. За малко да се обърнем. Огледах се и видях един от краката на Сцила — дебел колкото най-стария дъб в Еея.
— Трябва бързо да изчезнем — казах аз. — Тя няма да спре дотук.
Последва удар в кърмата, аз паднах, а Телемах изхвърча от пейката. Той стискаше греблата и успяваше да напредва с усилие. Лодката ту се издигаше, ту потъваше, а Сцила се беше надвесила над нас и виеше. Подпирах запасите ни със сетни сили и гребях заедно с Телемах.
Последва удар от следващия крак, вълните ни заляха и носът на лодката се завъртя към Харибда. Зърнах въртопа, който поглъщаше цели кораби. Телемах се бореше да обърне лодката.
— Дай ми въжето!
Подадох му въжето, той го върза за руля и започна да дърпа, за да ни измъкне от пролива. Краката на чудовището продължаваха да люлеят застрашително лодката, а аз ги броях: „Десет… Единайсет…“
Телемах овладя руля. Лодката се мяташе като листо сред жълтите вълни. Сцила се държеше за скалите само с един нелепо опънат крак.
Накрая се пусна във водата и високата вълна изтръгна греблата от ръцете ни. Запасите заедно с копието на Тригон паднаха в морето. Вцепених се от ужас, но нямаше време за мислене. Сграбчих ръката на Телемах. Очаквах всеки миг да потънем, ала лодката и въжето на руля издържаха. Последната грамадна вълна ни отнесе отвъд пролива.
Шумът на водовъртежа заглъхна и се озовахме в открито море. Обърнах се и под скалата на Сцила видях застиналите очертания на шестте й дълги змиевидни вратове. Те никога вече нямаше да помръднат. Беше се превърнала в скална плитчина.
Плавахме дълго. Гърбът и ръцете ме боляха, все едно бях бита с камшик, а Телемах беше още по-зле. Добре че платното беше запазено като по чудо и ни носеше напред.
Слънцето се изтърколи в морето като изпусната чиния, нощта се възцари и аз съзрях на светлината на звездите, че сме близо до някакъв бряг. Слязохме, намерих един издълбан като купа камък, напълних го с вода от близката река и го занесох на изтощения Телемах. Пи, докато не остана капка, и лежа толкова дълго, че започнах да се притеснявам. Най-сетне седна и попита имаме ли някаква храна. Бях набрала горски плодове. Улових една риба и я опекох на огън.
— Съжалявам, че се наложи да минеш през този ужас, и се радвам, че повече няма да се налага да го преживяваме.
Той кимна с пълна уста, после легна и заспа.
Мислех, че сме на остров, но не бях сигурна. Не се виждаше дим, не чувах нищо друго, освен птичите песни и ромоленето на морските вълни. Бяхме заобиколени от гъсти гори и много цветя. Още не можех да се отърся от преживяното с вече вкаменената Сцила. Аз бях виновна за нейното съществуване и най-сетне дочаках края й и края на погубването на толкова много хора, които минаваха покрай пролива.
Чувствах се особено без копието в ръце. Гледах морето и усещах вятъра — солен и ухаещ на зелена пролет. Представих си как опашката потъва и намира господаря си. Тригон, задържах опашката дълго време, но ми беше от голяма полза. Връщам ти я.
Вълните милваха брега. Въздухът ме обгръщаше като водите на хладно езеро. Загубихме всичко, освен торбичката с инструменти на колана на Телемах и метнатата през раменете ми торба с билки. Трябваше да направим гребла. Но те можеха да почакат до утре.