Минах покрай цъфнала круша. Риба подскочи в огряната от луната река. С всяка крачка ми ставаше по-леко. Обзе ме вълнение, което си обясних с това, че вече бях стара и че макар да имах някои угризения, бях преживяла много, без да се огъна нито за миг. Ала моята непоклатимост беше само обвивка и не се налагаше да я пазя завинаги.
Телемах спа до късно като дете, със сключени под брадичката ръце. Бяха намазани с мехлем, тъй като се бяха разранили от греблата. Пръстите му бяха целите в мазоли, но дланите бяха гладки. Колко пъти се канех да докосна ръката му, но не се решавах…
Щом отвори очи, побързах да кажа:
— Сцила не се е родила такава. Аз я направих чудовище. — Както винаги, говорех ясно и отчетливо.
— Как така? — Не виждах лицето му, тъй като тънеше в сянка.
Нещо в мен ме спираше да отговоря и ме предупреждаваше: Кажеш ли му, ще те намрази. И все пак не исках до безкрай да тъка денем и да разнищвам платното нощем. Разказах му цялата история с всичките безумия, отмъщения и погубените заради мен животи.
— Името й Сцила означава някой, който предизвиква или причинява нещо, или съдбата й да бъде чудовище е била вероятно предопределена, като ти си била нещо като средство за промяната й.
— Същото ли оправдание използваш за обесените от теб робини?
Телемах ме погледна смаяно.
— О, не, аз нямам оправдание за това. Ще нося този позор, докато съм жив. Връщане назад няма, колкото и да ми се иска.
— Това доказва, че си различен от баща си.
— Да.
— Същото се отнася и за мен. Не опитвай да ме накараш да забравя вината си.
— Ти си мъдра — каза той след дълго мълчание.
— Само защото бях глупава няколкостотин живота.
— Поне си се борила за всичко, което си обичала.
— Това не е винаги благословия. Миналото е като настоящето ми — чудовища и ужаси, за които никой не иска да чува.
— Аз искам.
Нещо в погледа на Телемах ми напомни за Тригон — и двамата притежаваха неземна сдържаност и търпение.
Бях отбягвала близостта му поради много причини: майка му, сина ми, баща му, Атина. Аз бях богиня, а Телемах човек. В основата на колебанието ми се таеше страх, а аз не бях страхливка.
Протегнах ръка и той потъна в обятията ми.
Двайсет и шеста глава
Останахме три дни. Вместо да направим гребла и да закърпим платното, ловяхме риба, беряхме плодове и се задоволявахме с каквато храна намерим. Слагах ръка на корема му и тя се надигаше и спускаше с дишането му. Раменете му бяха мускулести, а вратът загорял от слънцето.
Разказах му за всичко, което ми се беше случило. До огнището или на утринната светлина, след като се наситехме на ласките си. Странно, но някои от разказите вървяха много леко — изпитах радост, когато описвах Прометей, а и когато „съживих“ Ариадна и Дедал. Понякога ме обземаше гняв и думите натежаваха. Как така слушаше търпеливо, докато аз се разкъсвах от терзания! Бях богиня, по-възрастна с хиляда поколения, и не се нуждаех нито от съжалението, нито от вниманието му.
— Е, кажи нещо — не издържах аз.
— Слушам те.
— Както виждаш, боговете са ужасни създания.
— Една вещица веднъж ми каза, че ние не сме такива, каквато е кръвта ни.
На третия ден направихме нови гребла, а аз напълних мехове с вода и набрах плодове. Телемах провери лодката за течове и вдигна платното.
— Чудя се как съм си въобразявала, че ще замина сама — та аз не разбирам нищо от плаване.
Той се засмя.
— Все някак щеше да стигнеш. Щеше да загубиш само част от вечността си. Сега накъде?
— Към брега източно от Крит. Ще стигнем до малък залив с пясък, скали, шубраци и хълмове. Съзвездието Дракон ще сочи пътя ни по това време на годината. — Телемах повдигна вежди. — Няма ли да ме попиташ защо отиваме там?
— Струва ми се, че не искаш да питам.
Бяхме заедно по малко от месец, но никой не ме познаваше толкова добре.
Плаването беше приятно, вятърът лек, а слънцето все още не се беше развихрило като посред лято. Нощувахме по крайбрежието. Телемах беше свикнал с пастирския живот, а на мен не ми липсваха сребърните и златните съдове, нито пък гоблените. Печахме риба, събирах плодове в полата си, а ако на брега имаше къща, работехме за стопаните и в замяна получавахме хляб, сирене и вино. Правехме дървени играчки за децата и кърпехме лодките. Понякога лекувах болките и треските с билки, а после си разменяхме благодарности без раболепие и коленичене.