Лодката се носеше под синия небесен купол и двамата разговаряхме за хората, които срещахме, за бреговете, покрай които минавахме, и за усмихнатите делфини, които ни следваха и пляскаха с опашки по перилата на лодката.
— Знаеш ли, че преди да дойда на остров Еея, бях напускал Итака само веднъж?
Кимнах.
— Аз пък видях само Крит и няколко острова по пътя. Египет винаги ме е привличал.
— И Троя, и великите шумерски градове!
— Ами Асирия! Искам да видя и Етиопия, и Севера с неговите ледени земи. Както и царството на Телегон на запад.
Следващото изречение трябваше да бъде: „Да отидем заедно!“. Уви, не можех да го изрека. Не сега, а може би и никога. Телемах мълчеше, тъй като ме познаваше добре.
— Майка ти дали няма да се ядоса, когато разбере за нас?
— Не. Тя се досещаше от самото начало.
— Няма да се изненадам, ако вече е станала магьосница.
Беше ми забавно да нарушавам спокойния му нрав, като го изненадвам с нещо неочаквано.
— Как така? — слиса се той.
— Ами така. Тя има набито око за билките. Можех да я науча на едно-друго, но нямах време. Искаш ли да се обзаложим, че е станала магьосница?
— Толкова си убедена, че всякак ще загубя облога.
Нощем телата ни се сливаха, лежах отпусната в топлината му и гледах бавния пулс на гърлото му. Очите му бяха заобиколени с бръчки, на врата му имаше гънки и всички мислеха, че аз съм по-млада. Може да изглеждах и да говорех като смъртна, но бях безкръвна риба, която вижда всичко, дори небето, ала не може да напусне своите води.
С помощта на Дракона най-сетне намерихме моя стар бряг. Влязохме в тесния залив, когато колесницата на баща ми беше на половината си път. Телемах държеше камъка, който служеше за котва.
— Къде да го пусна? Във водата или на брега?
— Във водата.
Стотиците години на приливи, отливи и бури бяха изменили брега, но аз помнех мекия пясък и острата бодяща трева. В далечината се носеше сив дим и се дочуваха звънчета на кози. Минах покрай издадените скали, където седяхме с Еет, и покрай гората, където лежах, след като Хелиос ме изгори за наказание. От нея бяха останали само няколко разпръснати бора. Хълмовете, по които бродех с Главк, бяха целите в пролетни цветя: безсмъртничета, зюмбюли, лилии, виолетки. А сред тях — малка туфа жълти цветя, поникнали от кръвта на Кронос. Дочух някогашното им тихо тананикане, което прозвуча като поздрав.
— Не ги докосвай — казах на Телемах, но в миг осъзнах, че е ненужно да го предупреждавам.
Цветята не можеха да го променят. Той беше себе си.
Изкорених ги, увих ги заедно с пръстта и ги прибрах в торбата. Вдигнахме котвата и се запътихме към дома. Покрай нас се нижеха остров след остров, ала аз не ги забелязвах. Стоях като стрелец, вперил взор в небето и в прелитащите птици. Вечерта, преди да пристигнем в Еея, долових уханието на островните цветя и разказах на Телемах историята, която пазех за последна: за моряците, които бяха посетили острова, и за свинарника.
Звездите грееха ярко и вечерницата блестеше като пламък над главите ни.
— Не исках да го знаеш по-рано, за да не се променят отношенията ни. Сега вече държа да знаеш цялата истина, пък каквото, това…
Чувах тананикането на жълтите цветя в торбата ми. Соленият бриз шушнеше в крайбрежните треви. Телемах притискаше ръката ми към гърдите си и аз усещах пулса му.
— Не съм те принуждавал да правиш каквото и да е. Няма и да го сторя. Но ако тръгнеш за Египет или където и да е другаде, искам да дойда с теб.
Чувствах как животът му тупти под пръстите ми и промълвих:
— Благодаря ти.
Пенелопа ни посрещна на брега. Слънцето беше високо, островът беше целият в цветове, плодовете тежаха на клоните и навсякъде пълзеше зеленина. Пенелопа изглеждаше спокойна, доволна и дори да беше забелязала връзката ни, не го показа. Прегърна ни и каза, че нямало никакви посетители, но се народили малки лъвчета. Източният залив потънал в тридневна мъгла, а заради поройния дъжд потокът излязъл от коритото си. Лицето й поруменя, докато разказваше. Минахме покрай лъскавите лаврови дървета, рододендроните, градината и тежките дъбови врати. Вдишах ухаещия на билки въздух в трапезарията и усетих радостта от завръщането у дома — това толкова често възпявано от поетите чувство.
Както винаги, постелките на голямото ми златно легло бяха чисти и свежи. Чух Телемах да разказва на майка си за Сцила. Излязох боса и усетих топлата земя. Цветята поклащаха яркоцветните си глави, а по петите ми вървеше един от лъвовете. Сбогувах ли се? Не сега, не сега, повтарях си аз, а довечера, когато съм сама под луната…