Прибрах се по залез. Телемах беше отишъл да налови риба. Пенелопа седеше на масата, а пръстите й бяха зелени. Миришеше на вълшебни отвари.
— Отдавна се каня да те попитам нещо. Когато се карахме за Атина, как се досети да коленичиш пред мен? Как разбра, че така ще ме смутиш?
— Одисей беше споменал нещо и затова…
— И по-точно?
— Каза, че не е срещал бог или богиня, които да се интересуват от божествеността си толкова малко, колкото се интересуваш ти.
Усмихнах се. Той ме изненадваше дори и мъртъв.
— Така е. Одисей може да е създавал царства по свой вкус, но той въздействаше и върху мисленето на хората. Героите преди него бяха Херакъл и Язон, а след него децата започнаха да играят на приключенски пътешествия и завземане на вражески земи с хитрост и умни слова.
— Ако знаеше, сигурно щеше да е доволен.
Погледнах ръцете й и попитах:
— Как вървят магиите?
— Ти беше права. Всичко е въпрос на воля. Воля и работа.
— Би ли искала да бъдеш магьосницата от Еея? Вместо мен? Аз вече нямам работа тук.
— Мисля, че да. Само косата ми не е като твоята.
— Боядисай я.
— Или ще казвам, че съм побеляла от вещерството.
Засмяхме се. Пенелопа беше завършила гоблена с плувеца сред развълнуваното море и го беше окачила на стената.
— Ако ти трябва компания, кажи на боговете, че каниш лошите им дъщери. Мисля, че подходът ти към тях ще бъде успешен.
— Приемам го като комплимент. Синът ми с теб ли ще замине?
Усетих, че се смущавам, и казах:
— Ако иска.
— А ти какво искаш?
— Аз искам да дойде с мен. Ако е възможно. Имам да свърша още нещо и не знам какво ще се случи…
Спокойните й сиви очи не се отлепяха от мен. Челото й беше заоблено като купол и излъчваше както изящество, така и стоицизъм.
— Телемах беше добър син доста дълго време. Вече трябва сам да поеме живота си. — Пенелопа докосна ръката ми. — Знаем, че нищо не е сигурно, но ако трябва да се доверя на някого, че нещо ще бъде наистина свършено, то този някой си ти.
Излъсках кухненските съдове, наострих ножовете, измих масите и изметох. С Телемах отидохме до полянката, която обичахме и където преди един цял живот бяхме разговаряли с Атина.
— Не знам дали магията, която ще направя, ще проработи. Може би силата на Кронос не може да действа на чужда почва.
— Тогава ще се върнем. И пак, и пак, докато се получи и си доволна.
Беше толкова просто — щом искаш, ще го направя, щом това ще те направи щастлива, ще дойда с теб. Имах чувството, че трогнатото ми сърце ще се разпадне на късчета, но вече бях помъдряла и знаех, че това не е достатъчно. Ето защо го целунах и го оставих на полянката.
Двайсет и седма глава
Жабите се бяха покрили, а саламандрите спяха в тъмните си дупки. Езерото отразяваше половината лице на луната и звездните точици, а над него се полюшваха приведените клони на дърветата.
Коленичих на обраслия с трева бряг. Държах старата бронзова купа, с която правех магии. Увитите в торбата цветя бяха задрямали, когато започнах да режа стъблата и да изстисквам сока. Дъното на купата потъмня и отрази луната. С надеждата да се хване посадих последното цвете на брега, на мястото, където слънцето огряваше най-напред.
Обзе ме тръпнещ страх. Тези цветя преобразиха Сцила в чудовище само заради подигравките й, същото донякъде се случи и с Главк, който се главозамая от божествеността си. Помнех ужаса при раждането на Телегон — дали нямаше да се роди някое чудовище? Силата на цветята ме караше да си въобразявам какви ли не ужаси: ще ми пораснат слизести глави с жълти зъби, ще проследя Телемах в котловината и ще го насека на парчета…
После си казах, че всичко ще бъде наред. Двамата с Телемах ще заминем за Египет, ще посетим и всички други мечтани места. Ще кръстосваме моретата и ще се издържаме от моето магьосничество и неговите майсторски умения, хората ще ни познават и поздравяват. Той ще потяга лодки, аз ще правя магии срещу опасни насекоми и треска и ще се наслаждаваме на простите неща, докато поправяме света.
Видението ставаше все по-осезаемо — като хладната трева в нозете ми и тъмното небе над мен. Двамата щяхме да посетим Лъвската порта в Микена, където управляваха наследниците на Агамемнон, както и студените от ветровете на заледените върхове на Ида троянски стени. Щяхме да яздим слонове и да вървим в пустинята под взора на богове, които не бяха чували за титани и олимпийци и които ще ни обръщат толкова внимание, колкото обръщат и на пясъчните бръмбарчета между пръстите на краката ни. Телемах щеше да спомене, че иска деца, и аз щях да отвърна: „Нямаш представа какво искаш от мен“, а той щеше да каже: „Този път не си сама“.