Выбрать главу

— Аз нямам почти никаква власт и не бих могла да ти сторя зло — побързах да обясня. — Така че бъди спокоен.

— Благодаря ти, любезна богиньо — промълви морякът, а аз се засмях и като че ли не толкова пояснението, колкото смехът ми го успокои.

Започнахме да обсъждаме скачащите до лодката риби, гмуркащите се птици и плетката на мрежите. Когато споменах името на баща ми, той погледна към слънцето и се разтрепери. Към края на деня забрави за опасенията си, коленичи и ме помоли да благословя мрежите, тъй като за пръв път се радвал на такъв голям улов. Загледах се в гъстата му черна коса, която проблясваше на лъчите на залеза, и в силните му приведени рамене. За такава почит копнееха всички богове. Не знам защо беше коленичил и дали аз не го бях подтикнала да го стори, но исках да видя лицето му и казах:

— Стани. Моля те. Не мога да благословя мрежите ти, тъй като не притежавам божествена власт. Произхождам от наядите, които господстват само над сладководните басейни. Мисля, че ми липсват и много от техните малки дарби.

— Въпреки това ще мога ли да те видя отново? За пръв път виждам такова прелестно създание като теб.

Познавах топлината от светлината на баща ми, бях държала Еет като дете в ръцете си, на леглото ми имаше дебели, изтъкани от безсмъртни ръце вълнени завивки, но за пръв път ме заля истинска топлина.

— Чакай ме на същото място — обещах аз.

Морякът се казваше Главк. Рано всяка сутрин донасяше непознатия досега за мен хляб, сирене и маслини — беше ми приятно да го гледам как яде — и докато закусвахме, го разпитвах за семейството му. Баща му бил стар и все сърдит, като непрекъснато се тревожел и мърморел за прехраната им, майка му правела лекарства от билки, но била преуморена от твърде много работа, а сестра му имала пет деца и била вечно гневна и болна. Ако не давали на господаря определената лепта, той щял да ги изгони от колибата, в която живеели.

Досега никой не беше споделял с мен толкова много за живота си. Попивах всяка дума все едно бях поглъщащ вълни въртоп, но не разбирах половината от казаното — Главк говореше за мизерия, тежък труд и непрестанен тормоз. Лицето му обаче беше ведро и въпреки сълзите в искрените очи под красивото чело той се усмихваше всеки път, когато ме погледнеше.

Приятно ми беше да го гледам как кърпи мрежите, чисти дъските на лодката и пали огън — първо слагаше сух мъх, а после малки и по-големи съчки и използваше кремък. За пръв път виждах това — на баща ми не му трябваха специални умения, за да пали и поддържа огъня.

Когато забеляза, че го наблюдавам, Главк потри мазолестите си ръце и каза:

— Виждам ти се грозен, нали?

О, не, казах си аз, в палата на баща ми има изискани нимфи и мускулести речни богове, но аз предпочитам да гледам само теб.

Поклатих глава.

Той въздъхна.

— Сигурно е чудесно да си бог.

— Брат ми веднъж го сравни с водопад…

— Представям си какво е имал предвид. Все едно си препълнена чаша и, аха-аха, да прелееш. Разкажи ми за брат си. Не си го споменавала досега.

— Той стана цар далеч оттук. Казва се Еет. — След толкова време името му прозвуча някак странно. — Исках да замина с него, но той не се съгласи.

— Постъпил е глупаво.

— Защо?

Главк ме погледна.

— Ти си златна богиня, красива и мила. Ако имах такава сестра, никога нямаше да я оставя.

* * *

Докато работеше по лодката, ръцете ни се докосваха. Седнехме ли, роклята ми покриваше стъпалата му. Кожата му беше топла и позагрубяла. Понякога нарочно изпусках нещо, за да докосна ръката му, когато го вдигне и ми го подаде.

Един ден коленичи на пясъка, за да запали огън и да стопли обяда. Все така наблюдавах с удоволствие това чудо, което извършваха смъртните с кремък и прахан. Косата му замрежваше наведените очи и страните му блестяха от пламъците. Моят чичо му беше дал този дар.

— Аз съм го виждала.

— Кого?

— Прометей.

Главк вдигна очи от рибата, която печеше на огъня.

— О, Прометей!

— Да. Който ви е дал огъня.

— Това е една стара история.

— Дори прастара. Внимавай, ще изгориш рибата!

Той беше изпуснал шиша и рибата се беше овъргаляла във въглените.

— Но как си го виждала, та ти си на моите години?

Лицето ми го беше подлъгало, тъй като наистина изглеждах на неговите години.

— Всъщност не съм — засмях се аз.

Коленете ни се допираха и когато Главк скочи и ме погледна уплашено, изведнъж усетих студенина.

— Годините нямат значение. Така и не съм се възползвала от тях. Ти знаеш толкова за света, колкото и аз.

Хванах ръката му, но той я дръпна.

— Какво говориш? На колко си години? На сто? Или на двеста?

За малко пак да се засмея. Той ме гледаше втренчено и не мигваше. Рибата пушеше в огъня. Бях му разказала много малко за живота си. И какво ли толкова имаше за разказване… Само унижения и подигравки. Напоследък майка ми си служеше с доста злобен хумор, баща ми беше започнал да отделя повече време на играта на дама, отколкото на нея, и гневът й се изливаше върху мен. Видеше ли ме, свиваше устни. Цирцея е глупава като пън. Цирцея няма капка мозък в главата. Косата на Цирцея е сплъстена като кучешка козина. Не желая да чувам гадния й гласец. Защо от всички деца остана да се мотае точно тя? Всъщност кой ли бия взел…

Дори да чуваше мърморенето й, баща ми не го показваше и само се местеше с дамата от зала в зала. Редовно се усамотявах в стаята си разплакана, но след като срещнах Главк, всички обиди започнаха да ми се струват като ухапване от пчела без жило.

— Извинявай, това беше нелепа шега. Никога не съм го виждала, макар и да съм искала. Така че, спокойно, аз и ти сме на едни и същи години.

— Представяш ли си, ако наистина си била жива тогава? — въздъхна той и най-сетне се успокои.

След като привърши с обяда, хвърли остатъците от рибата на чайките и след малко размаха ръце, за да ги прогони. Раменете му се очертаха под туниката и той ми се усмихна на фона на сребърните вълни. Повече никога не споменах името на чичо си.

Веднъж лодката се забави. Когато най-сетне приближи брега, Главк се изправи и ме погледна тъжно и умислено. На лицето му имаше тъмна като буреносен облак синина. Баща му го беше ударил.

Пулсът ми се ускори и казах:

— Ела, седни, ще ти донеса вода.

— Не мога. — За пръв път го чувах да говори толкова рязко. — Не днес. Всъщност никога вече. Баща ми ме обвини, че заради безделието ми запасите ни от храна са приключили. Очаквал ни глад и вината била моя.

— Аз ще ти помогна.

— Не можеш. Нали каза, че не притежаваш божествени качества.

Той отплава и аз хукнах към дядовия ми дворец. Минах под арките, покрай покоите на жените, от които се чуваше шум от забързани стъпки, звън на бокали и подрънкване на гривни, подминах наядите, гостуващите нереиди и дриади и спрях пред дъбовия трон на подиума, където седеше баба Тетида, великата покровителка на всички водоизточници, родена като съпруга си в зората на сътворението от самата майка Земя. Робата й се диплеше в синьо, а на врата й вместо шал беше увита водна змия. Пред нея имаше златен стан. Лицето й беше старо, но без бръчки. От сякаш непресъхващата й утроба се бяха родили безброй синове и дъщери, а техните деца и внуци продължаваха да се редят за благословията й. Веднъж беше докоснала и моето чело с меките си пръсти: Добре дошло, дете!

Сега коленичих за втори път.

— Аз съм Цирцея, дъщерята на Персеида. Трябва ми помощ. Един смъртен се нуждае от богат морски улов. Не мога да го благословя, но ти можеш.

— Със знатен произход ли е?

— По душа да. Беден, но с благороден дух, смел и сияен като звезда.

— Какво предлага в замяна?

— Ами…

— Скъпа моя, смъртните трябва винаги да дават нещо, макар и незначително. Може да излеят малко вино в твоя извор, инак ще забравят какво е това благодарност.

— Аз нямам извор и не се нуждая от благодарност. Моля те, ако не ми помогнеш, няма повече да го видя.

Баба ме погледна и въздъхна. Сигурно беше чувала хиляди такива молби. Това е нещо, присъщо както на боговете, така и на смъртните. Когато сме млади, ние вярваме, че изпитваме чувства, каквито никой досега не е изпитвал.

— Ще изпълня желанието ти и ще го даря с богат улов. В замяна ще ми обещаеш, че няма да легнеш с него. Баща ти ще ти избере по-достоен кандидат от някакъв простосмъртен рибар.

— Обещавам.