Коленете ни се допираха и когато Главк скочи и ме погледна уплашено, изведнъж усетих студенина.
— Годините нямат значение. Така и не съм се възползвала от тях. Ти знаеш толкова за света, колкото и аз.
Хванах ръката му, но той я дръпна.
— Какво говориш? На колко си години? На сто? Или на двеста?
За малко пак да се засмея. Той ме гледаше втренчено и не мигваше. Рибата пушеше в огъня. Бях му разказала много малко за живота си. И какво ли толкова имаше за разказване… Само унижения и подигравки. Напоследък майка ми си служеше с доста злобен хумор, баща ми беше започнал да отделя повече време на играта на дама, отколкото на нея, и гневът й се изливаше върху мен. Видеше ли ме, свиваше устни. Цирцея е глупава като пън. Цирцея няма капка мозък в главата. Косата на Цирцея е сплъстена като кучешка козина. Не желая да чувам гадния й гласец. Защо от всички деца остана да се мотае точно тя? Всъщност кой ли бия взел…
Дори да чуваше мърморенето й, баща ми не го показваше и само се местеше с дамата от зала в зала. Редовно се усамотявах в стаята си разплакана, но след като срещнах Главк, всички обиди започнаха да ми се струват като ухапване от пчела без жило.
— Извинявай, това беше нелепа шега. Никога не съм го виждала, макар и да съм искала. Така че, спокойно, аз и ти сме на едни и същи години.
— Представяш ли си, ако наистина си била жива тогава? — въздъхна той и най-сетне се успокои.
След като привърши с обяда, хвърли остатъците от рибата на чайките и след малко размаха ръце, за да ги прогони. Раменете му се очертаха под туниката и той ми се усмихна на фона на сребърните вълни. Повече никога не споменах името на чичо си.
Веднъж лодката се забави. Когато най-сетне приближи брега, Главк се изправи и ме погледна тъжно и умислено. На лицето му имаше тъмна като буреносен облак синина. Баща му го беше ударил.
Пулсът ми се ускори и казах:
— Ела, седни, ще ти донеса вода.
— Не мога. — За пръв път го чувах да говори толкова рязко. — Не днес. Всъщност никога вече. Баща ми ме обвини, че заради безделието ми запасите ни от храна са приключили. Очаквал ни глад и вината била моя.
— Аз ще ти помогна.
— Не можеш. Нали каза, че не притежаваш божествени качества.
Той отплава и аз хукнах към дядовия ми дворец. Минах под арките, покрай покоите на жените, от които се чуваше шум от забързани стъпки, звън на бокали и подрънкване на гривни, подминах наядите, гостуващите нереиди и дриади и спрях пред дъбовия трон на подиума, където седеше баба Тетида, великата покровителка на всички водоизточници, родена като съпруга си в зората на сътворението от самата майка Земя. Робата й се диплеше в синьо, а на врата й вместо шал беше увита водна змия. Пред нея имаше златен стан. Лицето й беше старо, но без бръчки. От сякаш непресъхващата й утроба се бяха родили безброй синове и дъщери, а техните деца и внуци продължаваха да се редят за благословията й. Веднъж беше докоснала и моето чело с меките си пръсти: Добре дошло, дете!
Сега коленичих за втори път.
— Аз съм Цирцея, дъщерята на Персеида. Трябва ми помощ. Един смъртен се нуждае от богат морски улов. Не мога да го благословя, но ти можеш.
— Със знатен произход ли е?
— По душа да. Беден, но с благороден дух, смел и сияен като звезда.
— Какво предлага в замяна?
— Ами…
— Скъпа моя, смъртните трябва винаги да дават нещо, макар и незначително. Може да излеят малко вино в твоя извор, инак ще забравят какво е това благодарност.
— Аз нямам извор и не се нуждая от благодарност. Моля те, ако не ми помогнеш, няма повече да го видя.
Баба ме погледна и въздъхна. Сигурно беше чувала хиляди такива молби. Това е нещо, присъщо както на боговете, така и на смъртните. Когато сме млади, ние вярваме, че изпитваме чувства, каквито никой досега не е изпитвал.
— Ще изпълня желанието ти и ще го даря с богат улов. В замяна ще ми обещаеш, че няма да легнеш с него. Баща ти ще ти избере по-достоен кандидат от някакъв простосмъртен рибар.
— Обещавам.
Лодката пореше вълните и той викаше с цяло гърло. Не трябвало дори да дърпа мрежите. Огромните като телета риби сами скачали в лодката. Баща му се успокоил, дал лептата на господаря и получил кредит за следващата година. Морякът коленичи.
— Благодаря ти, богиньо.
Вдигнах го и казах:
— Не коленичи пред мен. Това беше дело на моята баба.
Той стисна ръцете ми.
— Благодаря на теб, тъй като успя да я убедиш. Цирцея, чудо на чудесата, моя благословия, ти спаси живота ми.
Главк притисна топлото си лице в ръцете ми и устните му докоснаха пръстите ми.