— Главк поиска ръката ми. Още не съм му дала отговор. Ти какво ще ме посъветваш? Да го взема ли с тази синя кожа, рибена опашка и така нататък?
Наядите се закикотиха като хиляди фонтани и аз побягнах, за да скрия сълзите си, та Сцила да не се хвали с тях като с пореден трофей.
Хелиос беше с един от чичовците ми, речния бог Ахелой.
— Какво има? — неприязнено попита той, тъй като прекъснах разговора им.
— Искам да се омъжа за Главк. Ще разрешиш ли?
— За Главк ли? — прихна баща ми. — Той вече има избраница. И това не си ти.
Не можех да повярвам. Хукнах обратно, без да се среша или преоблека. Всеки миг беше от жизнено значение. Седнах да чакам Главк, който беше на гости на някакъв бог. Треперех, заобиколена от празните му преобърнати бокали и просмуканите от вино възглавници.
Когато дойде, махна с ръка и целият безпорядък изчезна в миг. Всичко заблестя и Главк каза:
— О, Цирцея!
Все едно каза: „О, дърво!“.
— Ти наистина ли ще се ожениш за Сцила?
Лицето му се озари.
— Не е ли тя най-съвършеното създание, което сме виждали? Глезените й са тънки като на кошута. Речните богове са бесни, че съм неин любимец. Дори Аполон изпитвал ревност.
В този миг съжалих, че не бях използвала популярните номера с очите, косите и устните, които владееха другите нежни създания.
— Главк, тя е красива, ала не те заслужава. Жестока е и не те обича така, както заслужаваш.
— Какво искаш да кажеш?
Погледна ме така, сякаш не можеше да си спомни коя съм. Представих си как би постъпила сестра ми. Приближих и прокарах пръсти по ръката му.
— Познавам някой, който би те обичал повече.
— И кой е той? — Само след миг долови намека и вдигна ръце, сякаш за да се предпази. А уж беше всемогъщ бог! — Ти си ми като сестра.
— Мога да ти бъда повече от сестра. Мога да бъда всичко.
Притиснах устни в неговите, но той се дръпна и ме погледна полууплашено и полугневно. Заприлича ми на някогашния Главк.
— Обичам те от мига, в който те зърнах в лодката. Сцила се подиграва на опашката и на зелената ти брада, но аз те обожавах дори когато стискаше в дланите си рибени черва и плачеше от тормоза на баща си. Помогнах ти, когато…
— Не ми говори за онова време — вдигна ръка той. — Не искам да си спомням за тегобите, униженията и болките. Сега седя на съвещанията до баща ти. Не ми се налага да прося за всяка трохичка. Нимфите ме обожават и аз избрах най-красивата — Сцила.
Все едно ме затрупа с камара камъни, но въпреки това не се предавах:
— Няма да намериш по-добра и по-вярна от мен. Ще направя всичко, за да бъдеш доволен и предоволен.
Може би Главк ме обичаше малко, тъй като ме възпря да опиша хилядите унизителни чувства в душата ми, стаените доказателства за страстта и любовта ми и себеотричащите жертви, на които бях способна. Отпрати ме в покоите ми със същия жест, с който оправяше възглавниците.
Лежах на пода и плачех. Чрез онези магически цветя той придоби истинската си същност — синя, опашата и… не моя. Мислех си, че ще умра от обзелата ме болка, която не беше като шока след заминаването на Еет. Тази болка ме прорязваше досущ остра кама. Не можех да умра и щях да преживявам ужас подир ужас във вечността. Ето защо аз и себеподобните ми предпочитаме да сме камъни или дървета…
Красивата Сцила, грациозната кошута със сърце на усойница. Защо направи това, защо? Не и от любов. Забелязах подигравателния й поглед, когато говореше за рибената опашка. Може би постъпи така, защото обичаше брат ми и сестра ми, които ме презираха? Или защото баща й беше речно нищожество, а майка й морска нимфа с лице на акула, а и искаше да нарани дъщерята на Слънцето?
Каквато и да беше причината, аз я мразех. Оказах се една от многото глупачки, които обичат, но обектът на любовта им обича друга. Ако нея я нямаше, нещата щяха да са съвсем други.
Когато излязох от палата, слънцето залязваше и бледата ми леля се канеше да се покаже на небето. Никой не ме видя. Набрах от цветята за придобиване на истинска същност и ги занесох в заливчето, където се къпеше Сцила. Начупих стеблата и изстисках сока във водата. Да видим как щеше да скрие змийската си злоба! Цялата й низост щеше да блесне. Веждите й щяха да станат дебели, косата й щеше да провисне, а носът й щеше да се превърне в зурла. Палатът щеше да ечи от разярените й викове и аз щях да бъда жертва на камшиците на великите богове, ала техните удари щяха да докажат за пореден път любовта ми към Главк.