— Ясно — рече Главк. — Както каза, има и други хубавици.
Той докосна зъбците на тризъбеца и те зазвънтяха.
— Най-малката дъщеря на Нерей е красавица. Как се казваше? Тетида?
Баща ми зацъка с език и каза:
— Много е солена за моя вкус.
— Благодаря за отличния съвет. Ще те послушам.
Двамата ме подминаха, върнаха се в залата, баща ми се настани на трона до дядо, а Главк се отправи към лилавите дивани. Седна и се засмя на шегата на един речен бог. Така и го запомних — със синя кожа и зъби като перли на светлината на факлите.
Той послуша съвета на баща ми. От хиляди нимфи се сдоби с безброй деца със зелени коси и опашки, стана и любимец на рибарите, тъй като редовно пълнеше мрежите им. Понякога ги виждах по време на риболов — досущ делфини сред най-дълбоките води, които така и не се появиха на брега.
Тъмната река се виеше между бреговете. Бледите цветя кимаха, а аз не виждах нищо. Надеждите ми гаснеха една подир друга: никога нямаше да се омъжа за Главк, нямаше да споделяме безсмъртието си и нямаше да легнем в гората, тъй като любовта му към мен беше изпепелена и загубена завинаги.
В уханната, осветена от факли нощ се носеше бъбренето на минаващи нимфи и богове. Лицата им бяха ясни и сияйни, но на мен ми бяха чужди. Бижутата им потракваха като птичи клюнове, а червените им усти зееха от несекващ кикот. Главк сигурно беше сред тях, ала не можех да отлича гласа му във всеобщата врява.
Не всички богове са еднакви.
Лицето ми гореше. Не ме болеше, а ме щипеше. Притиснах пръсти до страните си. Откога не се бях сещала за Прометей? Но ето че сякаш застана пред мен — разкървавеният гръб, стоическото изражение и тъмните отразяващи мъката очи.
Той не издаде звук от ударите на камшика, макар да беше целият в кръв. Приличаше на потопена в злато статуя. А боговете гледаха ли, гледаха… Ако имаха възможност, с удоволствие биха грабнали и развъртели камшика на фурията.
Аз не бях като тях.
Не си, така ли, Цирцея? Гласът беше на Прометей — дълбок и ясен. Тогава си помисли какво не биха направили те.
На стола на баща ми бяха метнати кожи от черни агнета. Коленичих до провисените им вратове.
— Татко, аз превърнах Сцила в чудовище.
Присъстващите замлъкнаха. Не знам дали Главк и седналите отзад вдигнаха погледи, но чичовците ми се сепнаха и спряха сънливите разговори. Изпитах небивала радост. За пръв път копнеех за погледите им.
— Направих Главк бог и преобразих Сцила с помощта на фармака. Ревнувах го и исках да я обезобразя. Постъпих себично, тъй като бях огорчена, и искам да понеса наказанието си.
— Фармака, значи… — рече баща ми.
— Да. Жълтите цветя, които растат от пролятата кръв на Кронос и преобразяват съществата в истинското им аз. Отскубнах сто цветя и ги пуснах в заливчето й.
Очаквах, че ще извикат някоя от фуриите и ще ме оковат на скалата до чичо ми. Но баща ми само си наля и рече:
— Така или иначе, тези цветя вече нямат чудодейна сила, тъй като Зевс и аз им я отнехме.
— Аз го направих! Начупих стеблата със собствените си ръце и сокът им преобрази Главк.
— Ти само си имала силно предчувствие за нещо предстоящо — това е типично за моите деца. — Гласът му беше строг и студен като каменна стена. — Съдбата на Главк е била такава и билките нямат общо с промяната му.
— О, не, не… — подхванах аз, ала баща ми повиши тон и ме прекъсна.
— Помисли малко! Ако смъртните можеха толкова лесно да стават богове, сигурно богините щяха да се отдадат на това занимание в търсене на любимци, а половината нимфи щяха да се превърнат в чудовища. Ти не си първата ревнивка тук.
Чичовците ми се усмихнаха.
— Само аз знам къде са тези цветя.
— О, не е така — обади се чичо Протей. — Ти чу за тях от мен. Мислиш ли, че щях да ти кажа къде са, ако наистина можеха да причинят такива злосторства?
— Ако цветята бяха толкова чудодейни — каза Нерей, — рибите в заливчето на Сцила щяха да се променят. Но те са си същите.
— Аз преобразих Сцила и трябва да понеса наказанието си — упорствах аз и дори отблъснах полепналата с водорасли ръка на Нерей.
— Дъще, не ставай смешна. — Думите прокънтяха в залата. — Ако съществуваше такова чудодейство, защо мислиш, че точно на такава като теб ще се падне честта да го открие?
Чу се кискане. Чичовците ми ме гледаха с доволни лица в очакване на отговор. Такава като теб. Как можа да изрече тези думи, все едно бях боклук! Обидите винаги ме караха да се свивам и да плача, но това презрение ми подейства като искра върху прахан и аз заявих: