— Момиче — рекла майка ми и се намръщила.
Баща ми нямал нищо против дъщерите си, които били добросърдечни и ласкави като златист зехтин. И хора, и богове държали да предадат кръвта си на своите поколения, а се говорело, че богатството от наследници на баща ми надминавало дори постиженията на върховния бог. Той сложил ръка на главата ми, за да ме благослови.
— Тя ще живее добре.
— Колко добре и с кого? — попитала майка ми. Една изгодна сделка вероятно би я утешила.
Баща ми пригладил косата ми, разгледал очите и овала на лицето ми и рекъл:
— Ами вероятно с… някой принц.
— Не със смъртен, нали? — казала майка и на лицето й се изписало отвращение.
Веднъж попитах родителите си как изглеждат смъртните.
— Приличат на нас дотолкова, доколкото червеят прилича на кит — отвърна баща ми, а майка побърза да уточни:
— Те са канибалски торби с разложена плът.
В деня на раждането ми тя настояла:
— Трябва непременно да се омъжи за син на Зевс.
Сигурно дори си представяла как седи на празненствата на Олимп, до дясната ръка на Хера.
— Надали. Косата й е петниста като козина на хиена, а брадичката й наподобява шило — отбелязал баща ми.
Майка не спорила повече. Както всички в палата, тя познавала добре гнева на предизвикания Хелиос. Свети като злато, ала огънят му изпепелява!
Щом ме родила, майка веднага станала. Коремът й отново бил плосък, талията тънка, а страните свежи и розови като на девица. Ние се възстановяваме много бързо, но майка беше невероятна — и тя като всички дъщери на Океан изстрелваше бебетата си като хайвер. Погледнала баща ми и рекла:
— Ела, ще си направим по-хубаво дете!
Пораснах бързо — за часове се превърнах от бебе в малко момиченце. За мен се грижеше една от лелите ми с надеждата, че така ще спечели благоволението на майка ми. Заради пискливия плач и жълтите очи тя ме нарече Ястреб, Цирцея2. С времето леля ми разбра, че майка изобщо не забелязва грижите й, и ме изостави.
— Майко, леля си тръгна — казах аз, но не получих обяснение или утешение.
Баща ми беше поел нанякъде с небесната си колесница, а майка вплиташе цветя в косите си и се готвеше да се изниже по тайните водни пътеки към тревистия бряг и сестрите си. Можех да я последвам, ала не исках да седя цял ден сред лелите ми, защото не спираха да клюкарстват за неща, които не разбирах и не ме интересуваха.
Палатът на баща ми се намираше вдън земните недра, в съседство с палата на Океан. Вътре беше тихо и сумрачно. Стените бяха от лъскав обсидиан. И защо не? Стига баща ми да пожелаеше, те можеха да са от кървавочервен египетски мрамор или от арабско балсамово дърво, ала той харесваше отраженията на светлината върху обсидиана, който припламваше от близостта му. Хелиос не можеше да си представи света без височайшето си присъствие и затова не го интересуваше, че когато го няма наоколо, обсидианът става от черен по-черен.
Като дете можех да правя каквото ми хрумне — палех факла и тичах, загледана в пламъците, или лежах на гладкия пръстен под и дълбаех дупчици. Нямаше ларви, нито червеи, пък и нали не ги бях виждала, не чувствах липсата им. В палата нямаше други живи същества, освен нас.
Когато баща ми се връщаше привечер, земята трепереше като хълбоците на препускащ кон, дупчиците се слягаха и изчезваха. Ухаеща на цветя, майка се прибираше малко след него и веднага увисваше на врата му. Взимаше бокал с вино и сядаше до голямото му сребърно кресло. Аз следвах татко по петите. Добре дошъл, татко, добре дошъл.
Баща ми отпиваше от виното и играеше сам на дама. Нареждаше мраморните пулове и въртеше дъската. Майка ми го приласкаваше с меден глас.
— Скъпи, няма ли да си лягаш вече?
Въртеше пищното си тяло пред него, сякаш беше вкусно угощение на шиш, и понякога баща ми зарязваше дамата и тръгваше след нея. Любимото ми време с него беше, когато продължаваше да играе, а майка си тръгваше, затръшваше вратата от смирна и двамата оставахме насаме.
Седях в краката му и целият свят беше като от злато. Отвсякъде струеше светлина. Очите на баща ми грееха, косата му блестеше досущ бронз, тялото му топлеше като пещ и аз се притисках в него все едно бях гущерче на напечени по пладне скали. Леля ми беше споменала, че някои от по-нисшите богове не смеели да го погледнат, но аз бях негова дъщеря, негова плът и кръв и спокойно гледах златистото му лице — ако отклонях очи за миг, то продължаваше да свети на пода, върху бляскавите стени и инкрустираните маси, та дори и върху мен.