— Грешиш!
Баща ми ме изгледа мълниеносно. Лицето ми запламтя.
— Какво каза?
— Казах, че тези растения са магически.
Кожата му побеля като сърцевината на нажежени въглени. Той се надигна — истинска грамада, която щеше да пробие тавана, земната кора и да се възвиси чак до звездите. Блъсна ме гореща вълна, проехтя буреносен, наподобяващ рева на море тътен и кожата ми стана на мехури. Опитвах се да дишам, но баща ми не ми беше оставил дори глътка въздух.
— Как смееш да ми противоречиш! Та ти не можеш нито да запалиш огън, нито да сътвориш капка вода! Ти си най-скверната от всичките ми деца, жалка и невзрачна дъщеря, на която никога няма да намеря съпруг. Съжалявах те от деня на раждането ти, но ти порасна горделива и опърничава. Искаш съвсем ли да те намразя?!
Още малко и огнената му ярост щеше да стопи скалите и от водните ми братовчеди щяха да останат само кокали. Мехурите по кожата ми се разцепиха като презрял плод, гърлото ми пресъхна и загубих гласа си. Не си бях представяла, че съществува такава мъчителна, всепомитаща мислите и чувствата агония.
Коленичих и изрекох с грачещ глас:
— Татко, прости ми. Не бях права.
Жарката вълна постепенно отмина. Лежах на мозаечния под сред изрисуваните риби и морави плодове. Едва гледах. Ръцете ми бяха безчувствени, сякаш се бяха стопили от горещината. Речните богове клатеха глави и издаваха неодобрителни звуци, наподобяващи клокочеща сред скали вода. Хелиос, що за странни деца имаш…
Баща ми въздъхна.
— Виновна е Персеида. Само нейните са такива.
Лежах и никой не ме поглеждаше и не споменаваше името ми. Разговаряха за собствените си дела, за качествата на виното и храната. Факлите угаснаха и всички си тръгнаха. Баща ми се надигна, прескочи ме и лекият лъх от диплите на хитона му ме проряза като остра кама. Надявах се баба да ме защити и да донесе мехлем за раните ми, ала и тя се оттегли в покоите си.
Дали няма да пратят стражите? Едва ли… Аз не представлявах никаква заплаха.
Ставаше ми ту студено, ту горещо и пак, и пак. Не спирах да треперя. Почернелите ми ръце и крака бяха в рани и гърбът ми бе в язви от спуканите мехури. Не смеех да докосна лицето си. Скоро щеше да се развидели и семейството ми щеше да дойде на закуска. Щяха да бъбрят оживено и да ме подминават с възмутени погледи.
Успях да се надигна с голямо усилие. Сетех ли се за баща ми, в гърлото ми засядаше пареща като въглен буца. Не можех да си ида вкъщи. За мен вече имаше само едно място — гората, за която толкова често си мечтаех. Дълбоките сенки щяха да ме скрият и разраненото ми тяло щеше да потъне в мекия мъх. Мисълта за горското убежище ме вдигна на крака. Соленият въздух на брега бодеше като с иглички разраненото ми гърло, а изгорялата ми кожа се възпламеняваше от докосването на вятъра. Най-сетне се озовах сред горската сянка и се свих на мъха. Беше валяло и влажната земя ми подейства като балсам. Неведнъж и не два пъти си бях си представяла как лежа тук с Главк, но сълзите ми по тази изгубена мечта бяха пресъхнали. Затворих очи, унесох се в стенания и макар и бавно, моята безсмъртна божественост постепенно надделя. Започнах да дишам по-леко и погледът ми се проясни. Ръцете и краката ме боляха, но изгорялата кожа се беше възстановила.
Залезът блестеше зад дърветата и след малко падна звездна нощ. Когато леля Селена отиваше при съпруга си, нямаше луна. Това ми даде сили да стана, тъй като нямаше да понеса коментара й: Колко е глупава, зяпа звездите! Сякаш продължава да вярва в силата им!
Нощният въздух ме гъделичкаше. Тревата беше суха и полегнала от горещината на лятото. Спрях до хълма. Цветята изглеждаха малки, невзрачни и сивееха на звездната светлина. Откъснах едно и забелязах, че беше сухо, без капчица сок. На какво всъщност се надявах? Че ще вирне цвят и ще извика: Права си! Не друг, а ти преобрази Главк и Сцила! Не си жалка и безполезна! Може би притежаваш силата на… Зевс?
Дочух тих звук като в очаквана нота на песен. Предполагах, че ще изчезне, та да събера мислите си, но той не заглъхваше. Хрумна ми нещо налудничаво: Ще изям билките! И тогава най-сетне ще се сдобия с истинската си същност.
Смелостта ме напусна в последния миг. Имах ли куража да узная истинската си същност?
Чичо Ахелой ме намери призори. От бързане брадата му беше цялата в пяна.
— Брат ти дойде. Викат те.
Все още залитайки, аз го последвах в палата. Минахме покрай лъскавите маси и покоите на майка ми. Еет стоеше до дъската за дама на баща ми. Лицето му беше станало мъжествено, а рехавата брада се беше сгъстила и приличаше на орлова папрат. Беше прекалено натруфен дори за бог — с индиговосини и лилави одежди, богато извезани със злато. Той се обърна към мен и аз изтръпнах, тъй като долових отколешната ни взаимна обич. Ако баща ми не беше там, щях да се хвърля в прегръдките му.