— Липсваше ми, братко.
— Защо лицето ти е такова? — намръщи се Еет.
Докоснах лицето си и кожата се свлече под пръстите ми. Изчервих се. Не исках да му разкажа за случилото се. Не и тук. Баща ми седеше на огнения, си престол. Дори обичайната топлина, която излъчваше, ми причиняваше болка.
— Сестра ти дойде. Говори — рече той и така не се наложи да отговоря на въпроса.
Потреперих от неприязнения му тон, но брат ми беше спокоен, сякаш гневът на баща ми беше някакъв стол или маса.
— Дойдох, тъй като чух за преобразяването на Сцила и Главк, дело на Цирцея.
— Всъщност това е дело на богините на съдбата. Цирцея няма такава сила — заяви баща ми.
— Грешиш.
Очаквах всеки миг баща ми да го посипе с огън и жупел, но Еет продължи:
— В моето царство Колхида съм правил не само това, а и много други чудодейства. Добивал съм мляко от земята, омагьосвал съм чувства и съм извайвал воини от шепа пръст. Привиквал съм дракони, за да теглят колесницата ми. Изричал съм слова, които смрачават небето, варил съм отвари, които съживяват мъртвите.
В устата на всеки друг думите му биха прозвучали като безобразни лъжи. Но брат ми говореше уверено и убедително.
— Фармакея, тази дума обобщава чудотворството. Фармака са магьоснически билки, които растат от кръвта на боговете и от тях се извлича божествена сила. Не само аз владея фармакеята. Пазифая е известна в Крит с отровите си, а във Вавилония Персей връща душите към живот. Цирцея е поредно доказателство за наличието на чудодейната им сила.
Баща ми зарея погледа си някъде надалеч — сякаш отправи взор през земи и морета, към далечната Колхида. Може и да беше отражение от пламъците в огнището, но озареното му лице помръкна за миг.
— Искаш ли да ти покажа? — попита брат ми и извади изпод робата си гърненце, запечатано с восък. Счупи восъка, потопи пръст и аз долових остра миризма на нещо зелено и възсолено.
Докосна лицето ми с палец и произнесе дума, която не чух. Кожата ме засърбя и болката изчезна в миг, все едно беше загасена от вятъра свещ. Лицето ми стана гладко и заблестя като намазано със зехтин.
— Невероятно, нали? — обърна се Еет към баща ми.
Той не отговори. Седеше като омагьосан. Аз също бях слисана. Само най-великите богове можеха да изцеляват плът, а ние не бяхме от тях.
Сякаш прочел мислите ми, брат ми се усмихна.
— Това е най-малкото! Аз черпя сили от самата земя, които не са свързани с традиционните божествени закони. Разбирам, че трябва да свикаш съвещание, за да се произнесеш, но бих искал да знаеш, че ще се радвам, ако представя на Зевс нещо дори по-внушително.
Искрите в очите на баща ми приличаха на проблясващи вълчи зъби. Беше все още шокиран и заговори бавно. Веднага се досетих — той се страхуваше.
— Както каза, трябва да свикам съвещание. Това е нещо… ново. Докато вземем решение, вие двамата ще стоите в двореца.
— Друго не съм и очаквал — заяви брат ми и излезе от залата.
Последвах го. Пламтях от връхлетелите ме мисли и от бездиханна нова надежда. Смирновите врати се затръшнаха зад нас. Лицето на Еет беше спокойно, сякаш не беше смаял баща ни. На езика ми пареха хиляди въпроси, ала той заговори пръв:
— Какво те спираше да действаш през всичкото това време? Започнах да си мисля, че не си фармакис.
Не знаех тази дума. И никой друг не я знаеше по онова време.
— Фармакис ли? — повторих учудено аз.
Магьосница.
Новината се разпространи светкавично. Когато ме видяха на вечеря, децата на Океан си зашушукаха и ми направиха път. Ако случайно ги докоснех, те пребледняваха, а речните богове извръщаха глави, когато им подавах пълен бокал. Благодаря, не съм жаден.
Еет ми каза през смях:
— Ще свикнеш. Сега сме само двамата.
Ала той не беше сам. Всяка вечер сядаше с баща ми и чичовците ми на подиума до трона на дядо. Пиеше нектар и се смееше от сърце. Изражението му се променяше като стрелкащ се рибен пасаж — ту мрачно като надвиснала сянка, ту светло и лъчезарно.
Изчаках баща ни да си тръгне и седнах близо до него. Искаше ми се да се облегна на рамото му, но той имаше сериозен и недостъпен вид. Накрая попитах: