— Харесваш ли Колхида?
— Сестро, това е най-дивното място на света! Направих онова, което исках. Събрах всички чудеса на нашите земи.
Усмихнах се, тъй като ме нарече „сестро“ и спомена старите мечти.
— Да можех да видя царството ти…
Той не отвърна. Еет беше магьосник, който можеше да троши змийски зъби и да изтръгва дъбове, но аз не му бях необходима.
— И Дедал ли е при теб?
— Не — навъси се брат ми. — Пазифая не му позволява да мръдне. Но пък имам огромно златно руно и половин дузина дракони.
Не се налагаше да го подтиквам да ми разказва за живота си. Историите валяха една след друга — за магиите и заклинанията, за зверовете, които привиквал, за билките, които берял на лунна светлина и превръщал във вълшебни отвари — и всяка следваща беше от невероятна по-невероятна. Разказа ми и за опечени, но съживени агнета и за мълниеносните си пръсти.
— Какво каза, за да изцериш раните ми?
— Една вълшебна дума.
— Коя е тя?
— Магьосничеството не се учи. Или го можеш, или не.
Спомних си за тихия шум, който дочух, когато докоснах цветята, и за странното усещане на потайната им сила.
— Откога знаеш, че можеш да вършиш всичко това?
— Откакто съм се родил. Но трябваше да изчакам, за да бъда далеч от баща ми.
Значи беше мълчал през всичките години, когато съм била до него. Изкуших се да го попитам как така не ми е казал, но пред мен стоеше един нов Еет в пищно облекло и аз изпитвах неудобство да му задавам подобни въпроси.
— Не се ли страхуваше от гнева на баща ни?
— Не. Бях достатъчно умен и постъпих така, че да го избегна. Сега настоява да разбере как да се възползва от чудодействата.
Целта му е Зевс да се замисли, щом разбере, че представляваме заплаха, но и да не се стига до сериозно предизвикателство.
Такъв беше моят брат — винаги забелязваше и най-малките подробности.
— Ами ако олимпийците решат да отнемат магическите ти способности?
— Не могат — усмихна се Еет. — Нали разбра, че фармакелта не е само в ръцете на боговете?
Погледнах ръцете си и си представих как правя заклинание и разтрисам до основи целия свят. Но сигурността, с която изстисках сока в устата на Главк и в заливчето на Сцила, ме беше напуснала. Да можех да докосна отново цветята… Уви, беше ми забранено да излизам, докато баща ми не разговаря със Зевс.
— Дали и аз ще мога да правя твоите чудеса?
— Не. Аз съм най-силният от четирима ни. Не че не притежаваш някои качества.
— Онези цветя могат да преобразяват всекиго в същинското му аз.
— А не ти ли идва наум, че истинското им аз е плод на твоите желания? — заговори философът Главк.
— Не съм искала да превърна Сцила в чудовище! Исках само да покажа грозната й страна.
— И онова, което наистина е таяла в себе си, е шестоглав звяр с течащи лиги?
— Защо не? Ти не я познаваш. Тя беше много жестока — заявих с пламнало лице.
Той се засмя.
— Ех, Цирцея! Та Сцила беше само една долна развратница — една от многото — и ако мислиш, че в нея се е таяло такова ужасно чудовище, ти си от глупава по-глупава!
— Никой не може да каже какво се таи у другите.
Брат ми завъртя отегчено очи и си наля още една чаша.
— Според мен Сцила се е спасила от истинското наказание.
— Защо?
— Помисли си само — какъв живот би имала една грозна нимфа в палата?
Разговаряхме както някога. Той задаваше въпроси и аз отговарях.
— Не знам.
— Знаеш, знаеш. Няма по-голямо наказание от това да си грозна нимфа. И най-красивата нимфа е безполезна, а грозната е направо нищо. По-малко от нищо. Никога няма да се омъжи и да има деца, ще тежи на семейството си и ще бъде петно в очите на всички. Ще живурка незабелязвана, охулвана и презряна. Виж, чудовището е друга работа. То може да се радва на най-голяма слава. Сцила няма да бъде обичана, но ще се прочуе. Ти си й направила услуга. Забрави за угризенията си.
Баща ми се съвещаваше с чичовците ми две нощи поред. Спирах за малко пред махагоновите врати, но не чувах нищо. Когато най-сетне излязоха, всички бяха замислени и умърлушени. Хелиос се качи на колесницата, лилавата му мантия се развя като разплискано вино, а на главата му заблещука короната от златни лъчи. Не се обърна и запраши в небето към Олимп.
Останахме да го чакаме в палата на Океан. Никой не се излегна на речния бряг и никой не се оттегли под сенките с любимия си. Наядите клюкарстваха с възбудени лица. Речните богове бъбреха и се побутваха. Дядо седеше на подиума и гледаше над нас с празна чаша в ръка. Майка ми се хвалеше пред сестрите си: