— Разбира се, че Персей и Пазифая научиха първи, а Цирцея последна. Да знаете, че възнамерявам да се сдобия със сребърна лодка, която да се носи сред облаците. Ще бъдем господари на Олимп!
— Персеида! — сгълча я дядо ми.
Като че ли само Еет не усещаше напрежението. Той седеше спокоен и надигаше бокал от ковано злато. Аз сновях по коридорите и прокарвах ръце по каменните стени, които бяха винаги влажни заради присъствието на толкова много речни богове. Огледах се за Главк. Част от мен все още копнееше да го види. Попитах Еет дали го е виждал на пиршествата, а той се засмя.
— О, не, той крие синия си лик, тъй като се надява да забравим как е станал бог.
Стомахът ми се сви. Не бях помислила, че моето разкритие ще бъде толкова унизително за Главк. Беше твърде късно да поправя стореното. Направих толкова много грешки, че се обърках и не можех да си спомня първата. Коя беше тя — преобразяването на Сцила, на Главк или обещанието, което дадох на баба? Може би това, че изобщо бях заговорила Главк? Чувствах се мъчително потисната заради всичко, което се беше случило в живота ми — от първата глътка въздух.
Хелиос сигурно вече разговаряше с Олимп. Брат ми беше сигурен, че няма защо да се боим от олимпийците. Ставаше дума за четирима титани магьосници! Ами ако отново избухнеше война? Палатът щеше да се срути над нас, Зевс щеше да изгаси светлината и ръката му щеше да ни погуби. Еет щеше да извика драконите си — той поне можеше да се бие. Ами аз? Щях да бера цветя ли?
Майка ми беше потопила краката си в сребърен леген, като две от сестрите й го държаха, а трета наливаше уханно масло от смирна. Колко бях наивна — война не можеше да има, тъй като баща ми беше майстор на маневрите и всякак щеше да намери начин да умиротвори Зевс. Когато се върна, залата блесна. Лицето му беше като изкован бронз. Седна на трона, а лъчите на короната му осветиха и най-отдалечения ъгъл. След като обходи присъстващите с поглед, той заяви:
— Разговарях със Зевс и стигнахме до споразумение.
Дълбоката въздишка на братовчедите ми беше като повей сред житна нива.
— Той се съгласи, че светът е вече друг и че нищо не е такова, каквото е било преди. Съгласи се и че магьосническата сила на четирите ми деца е наследена от нимфата Персеида.
Тихият повей на облекчение премина в растящо оживление. Майка облиза устни и вирна глава, сякаш бе удостоена с корона. Сестрите й се спогледаха, изгаряйки от завист.
— Решихме, че тази сила не представлява грозяща опасност. Персей живее вън от пределите ни, съпругът на Пазифая е син на Зевс и ще се погрижи тя да знае мястото си. Еет ще запази царството, при условие че бъде под наблюдение.
Брат ми кимна мрачно, ала аз прочетох мислите му зад добре прикритата усмивка: Аз мога да хвърля було върху небето. Да видим как ще ме наблюдавате тогава!
— Всички те се заклеха, че са извършили магиите непредумишлено и случайно, а не от омраза или опит за метеж. Не са били дори запознати със свойствата на билките.
Погледах слисано Еет, но лицето му беше все така непроницаемо.
— Всички, с изключение на Цирцея. Вие присъствахте на признанието й, че е действала с предумисъл. Въпреки предупрежденията.
Баба ми седеше на стола от слонова кост и изражението й беше ледено.
— Тя не се подчини и не спази забраната ми. Използва отрова срещу своите, извърши и други престъпления. — Нажеженият до бяло поглед на баща ми ме изгаряше. — Тя е неблагодарна за вниманието, с което я обграждаме, и е позор за нас. Зевс и аз решихме да я накажем. Цирцея ще бъде заточена на пуст остров, където няма да може да злодейства. Заминава утре.
Хиляди очи бяха приковани в мен. Исках да плача, да се моля, но не можех да си поема дъх. Тъничкият ми гласец съвсем изчезна. Надявах се Еет да се застъпи за мен и го погледнах, ала той извърна очи.
— И още нещо — продължи баща ми. — Както казах, източникът на магьосничеството се дължи на връзката ми с Персеида.
Майка гледаше тържествуващо и лицето й сияеше.
— Взехме решение: аз няма да имам повече деца от нея.
Майка ми изпищя и се стовари върху скутовете на сестрите си. Риданията й отекнаха в каменните стени.
Дядо се надигна бавно, потърка брадичка и каза:
— Е, време е за пир!
Факлите горяха като звезди под високите до небесния купол тавани. За последен път гледах как нимфите и боговете заемат местата си. Бях като замаяна. Може би трябваше да се сбогувам, ала братовчедите ми ме подминаваха така, както бързеят заобикаля речен камък. Сцила поне щеше да спре и заяви в очите ми онова, какво мисли.