Трябваше да говоря с баба и да й обясня всичко, но тя се обърна, а морската змия на врата й скри главата си.
Заобиколена от сестрите си, майка не спираше да плаче. Приближих се и тя вдигна лице, така че всички да забележат красотата на неописуемата й мъка. Не направи ли достатъчно, Цирцея?
Оставаха чичовците ми с техните провиснали водораслести коси и солени рошави бради. Не можах да се насиля да коленича пред тях и се оттеглих в стаята си. Не спирах да си повтарям: приготвяй се, стягай багажа, заминаваш утре! Ръцете ми висяха безжизнени и не знаех какво да взема. Целият ми живот беше преминал в този палат.
Намерих една торба и сложих малко дрехи, сандали и четка за коса. Поколебах се дали да не взема гоблена на стената, който изобразяваше сватба. Беше го бродирала една от лелите ми. Щях ли да имам къща, в която да го закача? Не знаех. Нищо не знаех. Баща ми спомена остров. Скала сред морето? Камениста плитчина? Или дива пустош?
Съдържанието на торбата ми беше абсурдно — беше пълна с ненужни вещи. Взех камата с лъвската глава, но какво ли можех да правя с нея? Тя ставаше за рязане на месото в чинията ми и нищо повече.
На прага застана Еет. Той също заминаваше и драконите го чакаха.
— Е, можеше да е и по-лошо. Чух, че Зевс искал да те накаже жестоко, ала баща ни не позволил.
Изтръпнах.
— Не му каза за Прометей, нали?
Брат ми се усмихна.
— Защо питаш? Защото спомена и „други престъпления“? Нали го знаеш баща ни, говореше предпазливо да не би да изникнат и други твои деяния. Всъщност какво толкова си направила? Наляла си му чаша нектар.
— Ти каза, че баща ми ще ме хвърли на гарваните заради тази дързост.
— Да, но ако си толкова глупава, че да си признаеш.
Лицето ми гореше.
— Значи трябва да отричам, така ли?
— Точно така, Цирцея. Казвам на баща ни, че моето магьосничество е случайно, а той се прави, че ми вярва, Зевс пък се прави, че вярва на него, и всичко е наред. Грешката, че си призна, е твоя. Не разбирам защо го направи.
Той наистина не можеше да разбере, тъй като не беше роден, когато измъчваха Прометей.
— Снощи най-сетне видях твоя Главк. Що са жалък тип! Дано следващият ти избраник е по-свестен. Винаги си била наивна.
Той стоеше в дългата си роба и ме гледаше с пронизващите си очи. Винаги когато го видех, сърцето ми трепваше, ала той беше като леещата се вода, с която преди време се беше сравнил — студен, прям и самодоволен.
— Благодаря за съвета — рекох тихо.
Еет си тръгна и аз се загледах в гоблена. Младоженецът се кокореше, булката беше скрита под воали, роднините зад гърба им зяпаха като идиоти. Мразех този гоблен. Дано прогние, дано!
Седма глава
На сутринта се качих в колесницата на баща ми и се понесохме безмълвно в тъмното небе. Нощта бледнееше при всяко завъртане на колелата. Взирах се, за да видя реките, моретата и сумрачните долини, но летяхме твърде бързо и не можех да ги разпозная.
— На кой остров отиваме? — попитах аз.
Баща ми не отговори. Само стискаше побелелите си от гняв устни. Раните от изгарянето ми засмъдяха от близостта му. Затворих очи. Вятърът духаше в лицето ми и си представих как се премятам през златните перила на колесницата. Щеше да бъде прекрасно, преди да се озова на земята.
Спряхме рязко. Пред мен се издигаше висок заоблен хълм с гъста трева. Баща ми гледаше право пред себе си. Изпитах силно желание да коленича и да го помоля да ме върне в палата, но го преодолях и слязох. В този миг колесницата литна и аз се озовах самичка сред зелена поляна. Бризът бръскаше страните ми. Носеше се свежо ухание, ала аз не можех да му се насладя. Главата ми тежеше и гърлото ме болеше. Олюлях се. Еет беше вече в Колхида и пиеше мляко и мед. Лелите ми се кискаха на речния бряг, братовчедите ми се бяха отдали на игрите си, а баща ми както винаги лееше светлина над света. Годините, прекарани с тях, бяха като хвърлен в езеро камък, а от вълничките нямаше следа.
Аз имах своята гордост. Ако те не плачеха за мен, нямаше да плача и аз. Притиснах очи с ръце и когато ги отворих, в тях нямаше сълзи. Огледах се. На хълма се издигаше къща с голяма веранда, стените бяха от фино издялан камък, а вратите бяха високи колкото два човешки ръста. В подножието на хълма се редяха дървета, а зад тях прозираше морето.
Гората беше стара и привлече вниманието ми. Сред дъбовете, липите и маслиновите дръвчета стърчаха кипариси. От тях се носеше свежият мирис около хълма. Дърветата се огъваха от морския вятър, а в сенките се стрелкаха птици. Винаги ще помня и ще чувствам възхитата, която изпитах. Животът ми беше преминал в здрачния палат и сред ошмулените дървеса край невзрачния бряг. Не бях подготвена за такава прелест и ми идеше да се просна и да й се наслаждавам като жаба в езеро.