Но аз не бях горска нимфа. Нямах усет към тайните на корените, нито пък умеех да се промушвам сред къпинака. Не съзирах онова, което криеха горските сенки. Може би подземни водни ями, мечки и лъвове?
Стоях и не смеех да направя крачка, сякаш чаках някой да ме насърчи да тръгна. Колесницата на баща ми се спусна във вълните, горските сенки се смрачиха и стволовете сякаш се увиха един в друг. Казах си, че ще се престраша и ще вляза в гората на другия ден.
Вратите на къщата бяха дъбови, с железни кантове. Отвориха се само от докосването ми. Вътре миришеше на ароматни смоли. Голямата зала беше подредена като за пиршества — дълги маси, пейки, огнище. Коридорът в дъното водеше към кухнята и спалните. В такава голяма къща можеха да живеят дванайсетина богини и аз очаквах да се натъкна на нимфи и на братовчеди, но нали наказанието ми беше да живея сама, аз бях единствената обитателка. Семейството ми сигурно смяташе, че липсата на божественото им присъствие е най-голямото възможно наказание.
Къщата не отговаряше на представите за дома на изтърпяващ наказание — резбовани скринове, меки килими, златни драперии, легла, столове, фини тризъбци и статуи от слонова кост. Первазите бяха от бял мрамор, а кепенците от ясен. Ножовете в кухнята бяха от бронз, желязо, седеф и обсидиан. Имаше купи от кристал и ковано сребро. В стаите с мраморни прагове нямаше прашинка. Подът лъщеше и масите блестяха. Пепелта в огнището изчезваше, съдовете се миеха сами и дървата за огрев се самозареждаха. В килера имаше зехтин и вино, сирене и купи с ечемично зърно.
И все пак бях разочарована. Част от мен се беше надявала да бъда прикована на скала и орел да кълве дроба ми. Ала Сцила не беше Зевс и аз не бях Прометей. А нищо и никаква нимфа.
Баща ми можеше да ме остави в някоя барака, в рибарска колиба или под навес на морския бряг. Когато говореше за споразумението със Зевс, лицето му издаваше неприкрита ярост. Предположих, че причината съм аз, но след разговора с Еет се досетих, че мирът се дължеше на факта, че титаните и олимпийците не се месеха в работите си. Зевс беше настоял за наказание на дете на Хелиос, който не искаше да реагира рязко, но пък изразяваше несъгласието си, като му показваше, че неговите изгнаници живеят по-добре и от царе. Виждаш ли колко сме силни? Ако ти, олимпиецо, ни нападнеш, ще отвърнем по-силно и отпреди.
Моят дом беше паметник на бащината ми гордост.
Слънцето залезе. Намерих кремъка и след няколко драскания запалих огън — нали бях виждала как го прави Главк. Пламъците се издигнаха и аз изпитах истинско задоволство от първия си успех.
Купите в килера бяха препълнени с храна за стотина гладници. Сипах си и седнах на една от големите дъбови маси. Чувах дишането си. За пръв път се хранех сама. Дори да не разговаряха с мен, до мен винаги седеше някой братовчед, брат или сестра. Разбърках вкусната храна, затананиках и чух ехото на гласа си. Отсега насетне щях да живея така. В ъглите полегнаха сенки. Птиците закрякаха. Или поне си мислех, че са птици. Космите на врата ми настръхнаха, когато си представих дебелите тъмни стволове на дърветата. Затворих кепенците и спуснах резето. Бях свикнала с тежестта на земните скали, а и с потискащата власт на баща ми. Затова стените на къщата ми се струваха тънки като листа. Всеки хищнически нокът можеше да ги пробие. Може би това беше тайната на къщата? И наказанието ми тепърва предстоеше.
Запалих свещи и тръгнах към спалнята. През деня ми се стори голяма и ми хареса. Но като легнах, чух как перушината в дюшека шушука и кепенците потропват като въжета на кораб в бурно море. Зловещите потайности на острова се надигаха в мрака.
До този момент не знаех от колко много неща съм се страхувала. Грамадни призрачни левиатани пълзяха по хълма, червеи излизаха от дупките си и притискаха слепите си лица на прага ми. Богове с кози копита само чакаха да задоволят лакомията си, пирати гребяха в моя залив и слизаха на брега, за да ме похитят. Фармакис, така ме нарече Еет, магьосница, но моята сила беше единствено в онези цветя, които бяха далеч, през няколко океана. Ако някой ме нападнеше, само можех да викам, а всички нимфи знаят, че крещенето не води до нищо добро.
Заливаха ме коя от коя по-студени вълни на ужас, тишината пълзеше по тялото ми, а сенките протягаха ръце към мен. Стоях сред мрака и се напрягах да чуя нещо друго, освен туптенето на пулса си. Всеки миг беше безкраен, но най-сетне небето започна да просветлява. Сенките се оттеглиха и утрото дойде. Станах все още недокосната и цяла. Навън нямаше съмнителни дири, следи от хлъзгави опашки, нито пък драскотини по вратата. И все пак страхът ми беше основателен. Бях преживяла страховита нощ.