Вчера — вчера ли беше? — чаках някой да дойде и да ми каже, че това място е безопасно. Но кой ли би бил този някой? Баща ми? Или Еет? Ето това е изгнанието — никой никога не идва. Тежко заключение, но след ужасната нощ то ми се стори едва ли не маловажно. Бях превъзмогнала най-големите си страхове и на тяхно място заблещука искра. Нямаше да допусна да живея като птица в клетка, която е толкова глупава, че да не излети, когато вратичката е отворена.
Влязох в гората и заточението започна.
Научих се да сплитам косата си, за да не закача клонките, и да връзвам полата си около коленете така, че да не става цялата в тръни. Научих се да познавам пълзящите растения и пищните рози, да забелязвам блещукащите водни кончета и виещите се змии. Изкачвах върховете на хълма там, където кипарисите се издигаха до небето, и слизах до овощните градини с налято и кораво като корал мораво грозде. Обикалях жужащите ливади с мащерка и люляк, стъпките ми оставяха следи в жълтия пясък на брега. Обходих всички заливи, пещери и кея, чух воя на вълците и крякането на жабите в блатото. Галех лъскавите кафяви скорпиони, които ме предизвикваха с опашките и отровата си. Бях опиянена — нито едно вино в палата на баща ми не беше ме замайвало така. Доскоро бях тъкачка без прежда и кораб без море, но вече плавах в свои собствени води.
Нощем се прибирах и сенките не ме тревожеха — те означаваха, че баща ми не ме наблюдава и мога да правя каквото искам. Не се притеснявах и от това, че наоколо нямаше никого. Хиляда години се бях опитвала да запълня празнината между мен и родителите ми. А тук сякаш не бях сама — в огнището ми гореше кедър и тъмният му пушек ми правеше компания. Пеех за първи път, тъй като майка ми не даваше да пея, че гласът ми бил като на давещ се гларус. Почувствах ли се самотна и изпитвах ли липсата на брат ми или Главк — какъвто беше преди да се промени, — отивах в гората. Гущерите се стрелкаха по клоните и птиците пляскаха с крила. Щом ме зърнеха, цветята се навеждаха към мен като любвеобилни кутренца, които копнеят за ласка. Отначало се боях от тях, но постепенно добих кураж и един ден клекнах до туфа кукуряци.
Нежните цветчета потрепериха и аз откъснах няколко. По пръстите ми полепна сок. Сложих цветята в покритата с плат кошница. Извадих ги чак когато се прибрах и затворих кепенците. За всеки случай.
Цветята се бяха свили и повехнали. Не знаех какво да ги правя. Да ги нарежа? Да ги сваря? Или да ги опека? Имах от мехлема на брат ми, но не знаех съставките му. Дали да не използвам малко зехтин? Трябваше ми нещо магическо, нещо като олио, получено от пресоване на семките на плодовете на хесперидите, но нямаше как да се сдобия с това. Стиснах и усуках между пръстите си едно от цветята и то заприлича на удавен червей.
Не се чуди, ами действай, повтарях си аз. Свари ги, може би нещо ще се получи…
Както споменах, аз имах своята, макар и не голяма гордост. По-голяма само щеше да ми навреди.
Нека обясня какво не е магьосничеството. Не е божествена сила, която се явява чрез мисъл или намигване. Магиите се планират, изнамират и измайсторяват, изсушават се, накълцват се и се смилат, готвят се, изричат се или се изпяват. Дори след това може да не подействат. Ако билките ми не са достатъчно свежи, ако се разсея и ако нямам силна воля, магическата отвара гранясва.
Аз не трябваше да се занимавам с магии. Боговете мразят да се трудят, в природата ни е. Най-много да изтъчем или изковем нещо, но това не е черна работа. Показваме сръчност и умения, като премахваме всяко затруднение благодарение на божествената си сила — вълната не се боядисва с огромни пръти във вонящи казани, а с едно щракване на пръсти, рудите сами изскачат от недрата и не се налага да ги копаем. Ние никога не ожулваме ръцете си и не претоварваме мускулите си.
Магьосничеството е тежък труд. Всяка билка трябва да бъде намерена и откъсната в подходящо време, отръскана от калта, измита и сортирана. Трябва внимателно да се огледа и да се прецени къде е силата й. И така ден след ден търпеливо елиминираш грешките и започваш отначало. И все пак аз нямах против да продължавам да го правя. Както и всички останали магьосници.
Не мога да говоря от името на братята и сестрите ми, но моят отговор е лесен. Сто поколения наред обикалях света като в сън, бездейна и безотговорна. Не оставих нищо след себе си, никакви следи. Дори онези, които ме обичаха, макар и малко, не останаха при мен.