Но вече осъзнах, че мога да променям света според волята си така, както стрелата се огъва в лъка. Бих извършвала този тежък труд хилядократно само за да притежавам обзелата ме сила. Може би така се беше почувствал Зевс с първата гръмотевица в ръка.
В началото правех грешка след грешка. Отварите не се получаваха и смесите се разпадаха, а аз вярвах, че ако една билка има магьоснически свойства, то десет ще имат многократно повече, и че по средата на майсторенето на една отвара ще мога да подхвана друга… Нямах елементарни познания за билките, които децата на смъртните придобиват още в полите на майките си, не знаех, че звъниката може да се ползва при направа на сапун, че тисът в огнището гори със задушлив дим, че маковете имат приспивателни свойства, че чемериката е отровна, а равнецът цери рани. Научих всичко след много опити и грешки, изгорени пръсти и задушаване сред зловонни пушеци.
Отначало се надявах, че успея ли веднъж да направя магия, повече няма да я сбъркам. Ала не беше така. Билките бяха капризни. Понякога розата проявяваше потайните си качества, когато я стривах, друг път — когато я смачквах, а трети път — след накисване. Всяко заклинание беше ново предизвикателство. Единствената ми увереност беше, че ако е станало веднъж, ще стане и втори път.
Не се отчайвах. Ако не друго, детството ми ме бе научило на упорство. Започнах да усещам движението на кръвта във вените си и на сока в растенията, да подрязвам излишните листа и да познавам къде точно се таи магията, изричах и специални думи, за да постигна максимално въздействие. Живеех за мига, когато всичко се получеше както трябва, а магията откликваше безпогрешно и единствено само на мен.
Не виках дракони или змии. Първите ми опити бяха с най-обикновени неща. Започнах с жълъд — мислех си, че ако поливам нещо зелено, което расте, наядското в мен ще му помогне и да покълне. Не спирах да го мажа с масла и мехлеми, като му говорех, за да го насърча. Опитвах да имитирам звуците, които издаваше Еет, докато лекуваше лицето ми. Изричах клетви и молитви, но жълъдчето се свиваше самодоволно и не растеше. Хвърлях го, взимах друго и започвах отначало. Правех опити, когато бях ядосана, спокойна, щастлива и изнервена. И така, докато един ден ми дойде до гуша и си казах, че предпочитам да нямам тези способности. Защо се мъчех с този дъбов разсад? Дъбове на острова — колкото щеш. Трябваха ми диви ягоди, за да наквася сухото си гърло. Казах го на глас и не щеш ли кафявото жълъдче омекна и пръстът ми потъна в червена ягодка! Радостният ми вик стресна птиците и те литнаха.
Съживих повехнало цвете. Прогоних мухите от дома си. Черешите ми започнаха да цъфтят по всяко време. Превърнах огъня в яркозелен. Ако Еет беше тук, щеше да зяпне и да глътне брадата си от изненада. Но тъй като нямах познания, не бих казала, че владеех магиите до съвършенство.
Уменията ми се появяваха едно подир друго като вълните на брега и така разбрах, че съм добра илюзионистка: махах с ръка и пред мишките се изсипваха шепи трохи, те ги следваха и се отдалечаваха от къщата; пусках в морето пасажи от бледи лещанки пред човките на кормораните; успях да прогоня къртиците с порове и да плаша зайците със сови. Разбрах, че най-подходящото време за бране на билки е на лунна светлина, тъй като росата и мракът концентрират соковете им. Вече знаех кое расте добре в градина и кое трябва да бъде оставено в гората. Хващах змии и изцеждах отрова от зъбите им. Научих се да се сдобивам с капки отрова и от оса. Излекувах загниващо дърво и изсуших отровно пълзящо растение с докосване на ръка.
Еет беше прав. Аз бях най-добра в преобразяванията и натам ме теглеше сърцето. Заставах пред роза и я превръщах в ирис. Изливах отвара върху корените на ясен и пред мен се издигаше дъб. Превръщах дървата за огрев в кедрови, та да се наслаждавам на уханието им цяла нощ. Улавях пчела и след миг държах жаба, а скорпионът се превръщаше в мишка.
Един ден установих, че способностите ми са ограничени: колкото и да беше силна отварата, колкото и добре да беше изречено заклинанието, жабата искаше да лети, а мишката — да хапе. Трансформацията засягаше телата, ала не и умовете.
Сетих се за Сцила. Дали нимфата у нея живееше в шестоглавото чудовище и дали растенията, покълнали от кръвта на боговете, бяха извършили истинската промяна? Където и да си, надявам се да си доволна, изрекох на глас.
И тя беше.
Един ден се озовах в най-гъстия шубрак. Обичах да обикалям острова — от най-ниския бряг до най-високия връх. Търсех скрити папрати, лози и мъхове и събирах листата им за магиите. Беше късен следобед и кошницата ми тежеше. Минах зад храстите и видях глигана.